„Платихме над 18 000 лв. за почивка в рая, попаднахме в ада!“
Да платиш над 18 хиляди лева за две седмици на екзотична почивка за четирима в хотел пет звезди, а да те пратят в карцер под летището в Мексико. Задържаните българи Елена Параскова, Галин Ефендиев, бременната Павлина и съпругът й Димитър разказват за патилата си пред Флагман бг.
Това е шокиращата история, достойна за сценарий – продължение на поредицата на Люк Бесон “Taken”. Ето какво разказват те:
„На 9 януари кацаме на летището в Канкун с очаквания за прекрасна двуседмична почивка в 5-звезден хотел с всички резервирани екскурзии към нея. Това щеше да е планираната ни семейна почивка – подарък от родителите ни за мен, сестра ми и мъжете ни.
Още на ръкава след самолета служител на миграционните служби отдели всички пътници, които не са с испански паспорти или с мексикански и ни събра документите.
Казаха ни, че за нас ще има зелен коридор, съответно ние бяхме поласкани, защото в залата имаше поне 1000 души. Сред нас имаше румънци, украинци, руснаци, французи, грузинци… Останахме последни и на гишето на паспортен контрол започна стандартно интервю.
Предоставихме цялата информация за резервацията ни, самолетните билети и паспортите ни. Когато разбраха, че не говорим испански език, се изсмяха. Взеха ни телефоните, документите и паспортите, които сканираха.
Един служител също ги снима с личния си телефон, след което им сложи ластик и ги пусна в някакъв шкаф. Цялата информация записваха на хвърчащ лист.
Постоянно казваха: „Чакай, чакай!“ После отведоха мъжете от нас, започнаха да ги обискират, а ние бяхме накарани да оставим ръчния багаж в някакво общо помещение. След това ни бутнаха в килия с четири литовки, една арменка и една българка.
Стая от 20 квадрата, с каменни нарове, вътре най-много 12 градуса, а ние сме по къси ръкави и джапанки – като за лятна почивка на Карибите.
Мислехме, че ще извършат проверка и почивката ни ще продължи, но ни държаха така пет дни. Арменката беше дошла сама, момиче на 23 години. Тя изпадна в тотален ступор.
Гадаехме защо ни държат, не съвпадаше нито един фактор в нашето пристигане тук, нямаше нито един общ признак, освен че сме от Източна Европа.
Две бургаски семейства, сред които и бременна жена, са хвърлени в тъмница в Мексико
Условията вътре в тази килия бяха покъртителни. За да стигнеш до тоалетната, газиш във вода и краката ти непрекъснато са мокри в студа.
Казахме, че сестра ми Павлина е бременна, помолихме да ни донесат дрехи, а те отказаха. За нея донесоха едно фолио, което се използва при хипотермия, за да се завива с него.
24 часа след задържането ни мен и сестра ми ни пуснаха да се преоблечем, а мъжете – не. Първата сутрин явно се объркаха и ни дадоха две бутилки вода – първата и последна нормална за престоя ни, през останалото време носеха торбички с течност, за която твърдяха, че е вода с лимон и захар – странна консистенция, която приличаше на отгазирана лимонада.
Чиста вода не дадоха никаква, ние обяснявахме, че сестра ми е бременна и не може без това. 48 часа никой не донесе бутилирана вода.
Храната беше безобразна – закуската идваше в 11 часа, обядът – в 17 часа, а вечерята – в 23 часа вечерта. Хранеха ни със сух ориз, пюре от черен боб и няколко парченца варена тиквичка.
И така 5 дни. Колкото и да ти е гадно, в един момент го ядеш, защото няма нищо друго. Тази храна се осигурявала от авиокомпанията, с която сме дошли, а не от летищните власти…
Предполагаме, че помещението се е намирало в подземен етаж, слизахме два етажа надолу на летището, нямаше прозорец, нямаше вентилация.
Заключиха ни зад метална врата с малка решетка. През цялото време някой от нас на смени викаше и блъскаше, за да привлечем вниманието им и да продължим да търсим обяснение защо ни държат.
Нищо не ги спираше, дори това, че сред нас има деца. Вкараха две семейства литовци, общо 4 деца лежаха на земята, нямаше място.
Преди нас пуснаха другата българка и ние й написахме с молив за устни на парче тоалетна хартия телефона на майка ни – да й се обади и да й каже, че сме живи и здрави.
Категорично ни беше отказано да използваме телефон. Дори хората в затвора имат право на телефонно обаждане, а на нас такова ни беше отказано.
Пет дни не сме спали изобщо, лампите светеха и не знаехме ден ли е, или е нощ. Всеки ден ни лъжеха, че утре ще летим.
В четвъртък започнаха да ни носят храната с военни с автомати. Толкова напористо искахме някой да ни даде някакво обяснение, че идваха с въоръжени военни да ни носят храна или ако трябва да направят нещо за нас. Ние сме заключени, а те ни обясняват, че не сме арестувани.
А защо ни взеха телефоните, паспортите, защо ни заключиха, защо нямахме достъп до личните си вещи? Мъжете ни си взеха дрехите след втората нощувка на студа, все още са болни по тази причина.
В сряда литовската група, които бяха общо 8 души, вдигнаха голяма суматоха и ние се възползвахме, настояхме да ни преместят при мъжете ни и това се случи.
Докараха четирима души, които казаха, че идват от Америка. След няколко часа дойде служител, който говори добре английски език и им обясни, че няма да ги пуснат да влязат в Мексико.
Те питаха какъв е проблемът да не ги пуснат. Един от мъжете каза, че жена му с двумесечното им бебе е останала на летището. Казаха им, че ще ги изведат след няколко часа, след което да се свържат с посолството на САЩ. „Проблемът е Вашата националност“ – аз чувам през стената как това им го обясняват.
След това поисках контакт с този служител, който говори английски език, но ми беше категорично отказано.
В петък знаехме по пътя на логиката, че трябва да летим обратно. В 18,30 часа обаче дойдоха и изведоха бременната ми сестра, без да ни дадат обяснение.
Аз й извиках: „говори силно, за да знам, че си наблизо.“ След 40 минути я върнаха, за нас това беше много дълго време, предвид ситуацията. Изкарали я, сложили я на един стол и й казали да чака. На въпросите й никакъв отговор не се давал през цялото време.
И четиримата говорим руски, английски, френски и немски – нито един от тези езици не говорят летищните власти в Мексико или поне така казват.
Та – при сестра ми идва някакъв служител, който казва, че е там да й преведе, че чака обаждане. Дават й телефон, по който дама от българското консулство се свързва с нея и й казва: „само ме слушайте, защото не знам колко време ще ни оставят да говорим, звъня от три дни и само вдигат и затварят.“
Задава й въпроси – „къде сте, от колко дни сте там, защо ви задържаха, къде се намирате.“ Сестра ми обяснява всичко – че сме в килии, заключени, в Канкун на летището, че тя е бременна, студено е и няма нормална храна и вода.
Жената казва да записваме всичко, което помним и да подадем жалби до всички отговорни институции. Казва, че не знаят какво се случва на това летище и че има и други хора, които са потърсили помощ, но прибирайки се, не са алармирали никого за случилото се. Така разбрахме, че има и други пострадали освен нас.
Междувременно, след като не се отзоваваме, от хотела се обаждат на нашия туроператор и на агенцията, от която сме си купили почивката, че не сме се явили на трансфер и не сме се настанили в хотела.
Туроператорката, която е наша позната, се свързва с третата ни сестра, която остана тук в България и пита защо нямаме нито една снимка или пост от там.
Сестра ни казва, че някаква жена се е обадила на майка ни да й каже, че сме на летището. Така вземат телефона на жената, свързват се с нея и така разбират истината.
От там Министерството на външните работи им искат да докажат родствена връзка с нас. В 18,30 часа вечерта сестра ми успява и звъни директно по телефона в Консулска служба, свързва се с жената, с която всъщност са ни дали да говорим и на нас, обяснява й кои сме, какви сме, че едната ни сестра е бременна и няма връзка с никого.
Така тази дама от Консулството ни в Мексико за един ден пуска три имейла на сестра ми, а външно министерство все още не са предоставили никаква информация. Тук братът на съпруга ми и нашата сестра контактуват с Консулството.
От друга страна в килията ние не знаем кога ще летим все още, молим се да има места в полета в 21,20 в петък вечерта. До този момент не знаем къде е основният ни багаж, с един кат дрехи сме, от пет дни в едно подземие като килия. Лягаме с обувките и якетата, дори не се разкопчаваме, защото е студено.
Питахме за куфарите си, казват, че няма да ни ги дадат. Чакаме в петък, става 21,20 часа и нищо. Няма служител. Блъскаме, викаме. В 21,30 часа чуваме, че някой говори в коридора за „Ибероджет“ – нашия превозвач.
Изкараха ни с военни с автомати като тежки престъпници. Ескортираха ни до самолета по този начин. Излизайки в офиса на летището, настояхме за документи, в които пише защо сме задържани.
До този момент сме взели само ръчния си багаж, в който проверихме да не са добавили нещо – при тази ситуация очаквахме всичко вече, съмнявахме се във всичко.
Поискахме си документите, телефоните, багажа, а те ни махаха с ръка да вървим напред. С една дума: мълчи си, ако искаш да летиш. Питам представител на „Ибероджет“ къде е личният ни багаж, искаме документи за неговото чекиране. Ние не сме го чекирали и искаме да видим кой го е направил.
Ако открият нещо вътре на летището в Испания, ние няма как да докажем, че не сме имали достъп до багажа пет дни. Ще им разкажа историята за килията и ще ме помислят за луда.
До слизането си в Испания не знаехме дали паспортите, които един човек в самолета държи, са си нашите. Дадоха ми телефона, когато прекрачих в самолета, за да не мога да го включа и да се свържа с никого, нито да снимам. Нямаме един кадър в Мексико.
Платихме повече от 18 хиляди лева за двуседмична почивка за четирима в петзвезден хотел ол инклузив с всички екстри, а се оказахме в килия.
Избрахме Мексико пред Тайланд и Доминиканска република, защото там ни се стори най-интересното предложение от трите.
Резервирахме си екскурзии, забавления, които ни привлякоха – плуване с делфини, археологически екскурзии, щяхме да посетим пирамидите на маите.
А какво видяхме – кацнахме в Канкун по тъмно и излетяхме по тъмно – не видяхме нищичко.
Де факто на бордните ни карти пише, че сме депортирани.
Кацнахме в Испания, върнаха ни паспортите, нашите си бяха и от там мислим къде е багажът ни. Минаваме паспортен контрол и чакаме да излезе багажът. Четирите куфара са с разбити ключалки, всичко си е вътре и няма нищо допълнително за щастие.
Пет дни не бяхме спали, не водихме нормален начин на живот, бяхме заключени с един кат дрехи на гърба си, следователно след преживяното бяхме дори неадекватни. Решихме да си наемем хотел в Мадрид, за да се изкъпем, преоблечем и да поспим. Свързахме се с агентката ни, която ни презавери билетите.
Прибрахме се и до момента нямаме обяснение защо ни се случи това. Адвокатите ни в момента се занимават с подаването на жалби. Ще си търсим обезщетение не само за „почивката“… Това беше едно много скъпо петдневно пребиваване в Мексико за нас – и финансово и чисто емоционално. Ще търсим обезщетение и за всички морални щети, които сме понесли.
Много българи влизат в Мексико и това не се случва на всички. Наши приятели – българин и унгарка, предния ден летяха от Унгария и ни чакаха. Те нямаха платена резервация пет звезди, кацнаха и си наеха рент а кар, разхождаха се и си наемаха хотели за деня. Оказва се, че от миграционните власти в Мексико не се интересуват дали имаш, или нямаш нает хотел.
Когато нашият туроператор проучва нещата, се оказва, че има много други подобни случаи. След нас са задържани 10 души от Стара Загора, които са част от група. От 20 души пускат 10 избирателно.
Не можем да намерим принцип, по който се решават тези неща. Чакаме отговор от външно министерство. От тук нататък нашите адвокати ще заведат искове. Призоваваме и други хора, които са преживели подобен кошмар, да го направят.
Не ги спира нито фактът, че си с малки деца, че има бременна жена. Никой не даде никакво обяснени, не ни обърнаха внимание, не ни дадоха право да се обадим, за да са спокойни близките ни…“блиц
