Петър Хубчев: Туморът унищожи сълзите ми, шансът ми е малък
Петър Хубчев, който на 26 февруари навърши 60 години, има коварно заболяване. Петьо никога досега не е говорил по темата. Но в крайна сметка надигна завесата – по-желязна и от онази през Студената война. Завеса, зад която има болка, но и надежда.
„Следя последните горещите събития в БФС, доколкото е възможно от чужбина, проследих развоя на конгреса. След като желанието на клубовете е такова, значи това е правилният избор. Трябва да се даде възможност на новоизбрания президент Георги Иванов да работи спокойно. Всеобщото мнение е, че той е мъжко момче, а и натрупа управленски опит в последните години.
Но на Гонзо наистина му трябва време и ще бъде добре за него и за българския футбол, ако го получи. Защото той е президент на БФС, а не на даден клуб.
Илиан Илиев също се нуждае от време и от доверие. Той се е доказал в Черно море през годините, въпреки че работата в националния отбор е по-различна от тази на клубно ниво. Аз познавам Илиан от времето, когато бяхме не само съотборници, но и приятели в Левски. И знаете ли къде е неговата сила. Той може да обедини много на брой хора в една обща цел. Това говори за добър подход, за добра психология. Илиев притежава всички качества на един успял треньор, но още по-хубавото е, че е обединител и психолог“, каза Хубчев.
Бившият национален селекционер сподели и за битката, която води в живота.
„Истината е, че страдам от много коварна болест. Приел съм съдбата си и знам какво водя. Водя дълга и упорита борба. Не се заблуждавам, но не се и предавам. За съжаление човечеството не е измислило как да бъде излекуван ракът на 100 процента.
Ясно ми е, че всичко може да се случи. Лекуват ме във Франкфурт – града, в който живея със семейството си. Или по-точно в Униклиник. Университетската клиника във Франкфурт е най-добрата в лечението на заболяването, което имам.
Знаете ли кой, като изключим прекрасното ми семейство и роднините, е най-близко до мен от самото начало – Стилиян Петров. Прекрасен човек. Неговите съвети са ми най-полезни. Той отдавна ме караше да обявя за болестта. Каза ми: „Направи го и ще ти олекне“.
Не е левкемия. Имам туморно образувание на главата. Те са над 200 вида, а моето е едно от най-лошите. Злокачествено е. Операция не ми е правена, защото туморът се намира на място, което не е подходящо за хирургическа интервенция. Лечението е медикаментозно. През три месеца съм на ядрено-магнитен резонанс.
Хубавото е, че няма нарастване на тумора, даже има намаляване Но всеки един момент нещата може да се обърнат. Но няма как. Живея и се боря. Ще го правя, докато мога. Знам, че никой няма да ми даде стопроцентова гаранция, а и не съм искал. Знам, че има хора по света, които години наред живеят с подобна диагноза и не се предават. Важното е човек да вярва, да има сили и да не се предава. И да се радва на позитивна енергия. А аз я получавам.
Получавам я от толкова много хора. Искам да благодаря на всички. Знаеш ли, Стилиян се оказа прав? Не само ми олекна, но и се радвам на огромна подкрепа. Когато видях кадрите от мача, който той организира, когато видях как всички носят фланелки в моя подкрепа… Нямах думи. Онемях. Когато толкова много хора ми желаят доброто, няма как да не се обърна към всички и да им кажа: Благодаря ви от цялото си сърце!“, заяви своята признателност Хубси пред Блиц.
„Причината да си тръгна от Берое беше туморът. Беше състоянието ми. Бяха симптомите. Всичко започна с умора. Уморявах се даже когато се движех най-нормално. И в същото време започна да ми се спи. Непрекъснато ми се спеше, независимо коя част на денонощието е. Престанах да излизам. Само сменях дивана в хола със спалнята.
Е, как при това положение да изпълнявам функциите на треньор. Работата на треньора не е само да седи на пейката. Той води целия тренировъчен процес, има огромна отговорност. Човек трябва да има сили и енергия да се справя с ежедневните си задачи. При мен те бяха започнали да се изпаряват. Престраших се и отидох в Плевен на преглед. Там ме прегледаха, направиха ми подробни изследвания ми поставиха диагнозата.
В същия този ден или по-скоро в същия този миг моят живот се преобърна изведнъж… Преобърна се на 180 градуса. Даже не се разплаках. Туморът беше унищожил сълзите ми. Изведнъж престанах да правя планове. От този момент започнах да се моля да има утре. Да се събудя утре… При мен вече няма вдругиден, другата седмица или другия месец. Има само молба да има утре.
Лечението е много скъпо. Не искам да изпадам в подробности и да споменавам суми. Големи са… Справям се. Помагат ми и много истински приятели и роднини. Роднините и приятелите ми са чудесни хора!
Когато Стилиян Петров обяви новината, не може да си представиш колко хора ми се обадиха. Включително и доста непознати. Казах ти, че когато чух диагнозата, не се разплаках, но едно писмо на непознато момиченце докосна силно душата ми Беше ми изпратило текст и една банкнота от 50 лева. Това дете погали сърцето ми. Момичето едва ли е предполагало колко радост ще ми донесе нейната благородна постъпка.
Най, ама най-голямото ми притеснение, когато чух лошата новина, беше за реакцията на майка и татко. Как да им кажа, как ще реагират, какво ще се случи с тях от притеснение – тези въпроси не спираха да ме притесняват. Те са вече над 80-годишни. Пък и са хора от село. Малко по друг начин разбират живота. Очаквах драми.
Останах обаче безкрайно удовлетворен и изненадан от реакцията ми. Те ми помогнаха най-много с думите, които ми казаха, с подкрепата, която ми оказаха – без да изпадат в паника. Тогава ми падна огромен камък от сърцето. Благодаря на Господ и че жена ми и децата ми са до мен.
Поли, Криси, Валери – те са моята опора, моят щит, без които няма да успея. При такава болест най-важното е да не се пада духом. Ако се затвориш в хола с наведена глава, няма да можеш да се изправиш. Ще ти дам един мъничък пример, но за мен той е огромен колкото цялата планета. Аз от година и половина не съм шофирал, не съм карал кола. Никога, ама никога не ме е оставяло моето семейство да хващам такси. Винаги ме карат с колата там, където трябва да отида. Отстрани звучи като нещо мъничко, но за мен е огромно това отношение.
Лекарите ми повтарят всеки ден – духът ми да е над всичко. Да вярвам… Аз бях прегледан включително и от български медик, който живее и работи в Мюнхен. Това е професор Николай Райнов. Родом е от Ловеч, така че сме и земляци. Невероятен специалист именно в областта на моето заболяване. Радва се на голяма почит в Германия. Няколко пъти съм ходил при него, въпреки че разстоянието от Франкфурт до Мюнхен не е малко – 500 километра е.
Получих, разбира се, подкрепа и от Хамбургер, и от Айнтрахт. Даже ме канят на мачове, включително и на този с Левски през есента, но аз тогава нямах възможност да отида заради интензивния курс на лечение. Феновете във Франкфурт също не са ме забравили, макар че минаха доста години, откакто бях футболист. Това ме крепи.
Не очаквах да срещна толкова огромна подкрепа в България. Не вярвах, че толкова хора ме уважават и искат да пратят положителната си енергия към мен. Ще бъда откровен – на моменти отношението ми към журналисти и някои хора не е било правилно. И наистина се изненадах от огромната подкрепа. Футболните клубове у нас – също, начело с Берое, Левски, Литекс, всички, както и БФС, разбира се.
Ръкопляскаха в петата минута по време на мачовете футболисти, треньори, ръководители, зрители. Трогнат съм и до днес. Благодаря още веднъж на всички до един за финансовата и моралната подкрепа.
Всъщност, тази битка, която водя, знаеш ли с коя я сравнявам? С „Парк де Пренс“. Със 17 ноември 1993 година. Тогава никой, почти никой не вярваше, че ще успеем. Процентът да победим Франция и да се класираме на световните финали беше нищожен, дребен, невидим. Но го имаше, нали. Имаше го. И ние хванахме шанса, не го изпуснахме и спечелихме! Сега водя такава битка. Тя е по-сериозна, защото касае живота ми.
Шансът да успея е малък, но го има. Има една надежда. Блещука. И аз гледам да я хвана, искам да я хвана… Ще се опитам да спечеля своя „Парк де Пренс“… Пък каквото Господ е казал, това ще е“, завършва Петър Хубчев.
