Певицата Лика Ешкенази: Синът ми, роден със „Синдром на Даун“, бе учителят ми по любов!
Синдромът на Даун – не е болест, а сложно генетично състояние. То не се лекува и не причинява страдание. Детето се е родило такова, защото по време на зачеването в неговите клетки се е образувала допълнителна 47-ма хромозома. Ако то обаче, получи адекватна медицинска грижа и неговите родители се занимават активно с него, могат бъдат постигнати прекрасни резултати. Все по-често се срещат хора със Синдром на Даун, които следват и завършват висше образование.
Това, казва науката. Но така ли е в живота. Нормално ли е отношението към тези иначе напълно нормални хора? „Песента на гугутката“ – една смела книга, излязла наскоро дава донякъде отговор на тези въпроси. Неин автор е Лика Ешкенази – известна естрадна певица и майка на Иво. Той живя 44 години със Синдром на Даун. Отиде си неотдавна от Ковид-19.
– Г-жо Ешкенази, във вашата книга „Песента на Гугутката“, разказвате за живота, вашия и на сина ви, страдащ от синдром на Даун. Иво почина наскоро на 44 години. Това е ваша лична драма. Защо решихте за нея да научат всички?
– Написах книгата, за да надникнат всички зад стените на един такъв дом. Да научат това, което изпитват тези семейства. Исках да покажа на светло това, което се смята за тъмния ъгъл на обществото, където никой не иска да погледне.
– Защо наричате този ъгъл тъмен. Какво и там?
– Родих сина си, живях с него, променях се, заедно с него, наблюдавах реакциите на околния свят, видях и други родители, като мен, които предпочитаха да „замитат“ проблемите под килима, за да не видят другите в какво положение се намират. Те се усмихваха на всички, но бързаха да затворят плътно вратите на къщите си и така да бъдат, колкото може по-добре приети от: съседи, роднини, колеги, случайни минувачи. Стремежът им бе да гледат на тях като нормални щастливи хора, въпреки че в действителност бяха обзети от срам, негодувание, неудобство и винаги готови да се извинят, заради вина, която им тежеше, но не беше тяхна.
– Иво се ражда със Синдром на Даун, близки и не толкова ви съветват да го оставите…
– Диагнозата „Синдром на Даун” се потвърди. В началото реших, че трябва да пазя в тайна от всички заключението на лекарите. Дори от бащата на сина ми, моят съпруг. Роднините обаче, научиха и се започна голяма полемика: дали да го задържа или трябва да го оставя в специализиран дом?
– Вие решавате сина ви да остане с вас. Трудно ли стигнахте до това решение?
– Истината е, че никога не ми е минавало през ума да се разделя с току-що роденото ми дете! Борих се със зъби и нокти с всеки, който дръзваше да ми каже нещо друго. Бях готова даже да анулирам брака си, но Иво да остане при мен.
– Не се ли замислихте, поне за миг, че покрай грижата за него ще рухнат всичките ви професионални и житейски мечти? Че с блестящата кариера, която ви очаква ще бъде свършено?
– В този решаващ момент не ме интересуваше кариерата ми, а само как да укрепя здравето на сина си, така, че да заживее приличен живот. Всичко друго остана на заден план.
– Имало ли е моменти, когато сте съжалявали за вашето решение да се нагърбите да гледате син с проблем?
– Решението ми да отгледам сина си, като всяко друго дете стана мой приоритет. Не исках той да бъде скрит и заключван, като че не съществува. Никое същество на земята не заслужава това! Не обичам и заключени животни, защото Бог е сътворил за всички същества, подходящите им обиталища, за да се чувстват те комфортно. Така и мястото на сина ми беше сред хората, защото беше човешко същество и аз не го лиших от такова общуване. Това, разбира се, оказа благоприятно въздействие, както на неговия кръгозор, така и на околните, макар и със смесени реакции.
– Когато човек има проблеми, обикновено приятелите се разбягват. Оставят го сам. Случи ли се това и с вас?
– Не. Не бях сама. Бях с моето семейство и добрите ми приятели, и колеги, с благородните хора, които срещнах по пътя си. Това ми даде възможност да продължа да практикувам професията си, да се развивам в много посоки, да разширявам моя и на сина ми кръгозор. Така и двамата успяхме да намерим своето, макар и скромно, място в обществото.
– Смятате ли, че помагате на някой, като споделяте вашата история? Какво е това, което искате да им кажете с нея?
– Искам да покажа на всички семейства със или без проблемни деца, че когато има адекватна помощ, всеки родител може да изпълни всяка своя мечта, да е пълноправен член на определено обкръжение, да приема всякаква предложена помощ, защото това ще му даде по-голямо самочувствие и психическо здраве, толкова необходими за всеки човек.
– Питали ли сте се често: Защо точно на мен се случи това?
– Не, но често си задавах въпроса защо идват на земята тези души в такива тела? Какво иска да ни каже творецът и как да се научим да приемаме? Даже и когато положението стане нетърпимо и понякога искаш да се откажеш. на тези въпроси винаги получавах един и същ отговор – заради любовта! Ще кажете, че това вече е тревиално. Не, не е!
– Казвате в едно интервю по БНТ, че синът ви е и ваш учител. На какво ви учеше и научи той? И по-различен ли бе Иво от останалите?
– Животът на моя син беше урок по безусловна любов. Нито един път през всичките 44 години не видях той да се разсърди на някого, въпреки подигравките, въпреки лошите постъпки на някои хора. Той беше грамотно интелигентно момче, което разбираше отношението на другите към него. Който се опита да се запознае по-отблизо със сина ми, откриваше в него енциклопедист на тема световна рок музика. Той разчиташе по особен, негов си начин, датите на календара. Имаше феноменална памет и понякога се държеше с мен, като че ли съм по-малката му сестра. И сигурно беше така. Безусловната любов не е за всеки. Изисква се да обичаш всичко, което съществува на земята, даже и тези твари и хора, от които се гнусиш… той беше моят учител по любов. И продължава да ми бъде, въпреки че вече не е до мен.
– Какво ви казват хората, които са прочели вашата книга.
– Книгата вече е факт! Доста хора я прочетоха и получих много телефонни обаждания. Основното, което казваха е, че са припознали собствените си животи. Вече две приятелки, изразиха съжаление, че не са успели да контактуват с Иво и се запознаят отблизо с неговата различност!?
Читатели ми благодарят ми за смелостта да разкажа неща, които не са подозирали, че съм преживяла, благодарят ми, че ги насърчавам и им давам кураж в трудните им моменти. Много съм щастлива, че хората харесаха книгата ми, защото в нея съм вложила цялото си сърце.
Лика Ешкенази завършва музикално образование в Естрадния отдел на Музикалната академия в София със специалност вокален изпълнител на попмузика. В началото на певческата си дейност е свързана с най-утвърдените музиканти. Това оформя и по-нататъшния й път към професионалното усъвършенстване. Години наред участва в най-престижните вариететни програми в България и чужбина. Концертната й дейност е свързана с имена, които са създали образци в българската музика.
Лика Ешкенази е член на Управителния борд на АСОЦИАЦИЯ ЗА ПОДКРЕПА НА ДЕЦАТА. Носител на награда „Сребърен ритон“” на МК за принос към българската култура.
Исак ГОЗЕС
