39-годишната Стойна Митрева от санданското село Ново Делчево е осиновила 3 деца, омъжва се на 18-годишна възраст и със съпруга си Иван Митрев, който е от село Раздол, цели 16 години ходят по мъките в опити да имат своя рожба.
„Откакто осинових първото дете, за мен вече има празници“, така започва разказа си пред репортер на „Струма“ Стойна в селската си къща, заобиколена от три прекрасни деца – 2 момчета и едно момиче, които е осиновила. „16 години ходих по мъките, то не бяха лекари, разни природолечители, литри с билки съм изпила. Над 50 000-60 000 лв. съм похарчила в опити да имаме рожба.
Мъжът ми работеше години наред в АЕЦ – Козлодуй, аз бях при него първите 6 години, след това той замина за Либия и си дойдох на село при майка ми Надежда Зулева. Година и 6 месеца бях при нея, след това, като си дойде съпругът ми в отпуск, ме взе с него.
Тъй като обичам страшно много децата, заради проблема, дето ме тормозеше години наред, че не мога да си родя дете, си повредих здравето от мъка, започнах да вдигам от нерви високо кръвно. Не усещах дори празниците. Нямах желание да отида никъде с никого. На Великден, на Нова година, на сватби… всеки тича по внуци, деца, а аз нямах това щастие, което ме караше да се чувствам зле. Докато живеехме в Козлодуй, имаше едно комшийче, което израсна при нас. Беше, милото, със забавено развитие, но пак го обичах много. Чувствах го като наше и когато се разделихме, го преживях много тежко.
Няма да забравя деня, когато бях пуснала документите за ин витро, в същия ден ми се беше повредил телефонът. Оказа се, че докато съм давала изследванията за ин витро, съм получила писмото с разрешение за осиновяване на първото дете Радослав. Майка ми ми съобщи тогава и аз оттам веднага се обадих, разбрах, че наистина съм получила съобщение, че ми е дошъл редът за осиновяване на дете. Не мога да опиша каква радост изпитах в онзи дългоочакван за мен момент. Попитах, може ли още утре да отпътувам, за да видя детенцето, а жената отсреща в слушалката ми каза, че било събота и не може, да заповядам в понеделник. Когато го осинових, беше през 2008 г., Ради беше на 2 г. и 1 м. На първата ни среща той бе на 1 г. и 9 м. Тази първа среща за един час и 15 мин., докато чаках да ми донесат детето да го видя, имах чувството, че ще припадна от вълнение. Подкосиха ми се краката от силното очакване. Когато го видях, просто се влюбих в него, нямах търпение да дойде моментът да си го взема вкъщи. Той беше тогава 8,400 кг, със забавен растеж. Докато подготвяхме обаче документите, за да го осиновя, ме притесни единствено да няма някакви трайни увреждания, защото нослето му беше равно. Оказа се обаче, че това е било така, защото много е плакал и от недохранване. Косата му бе дълга и леко заоблена като паничка. Още на следващия ден го заведох на фризьор, не можеше да ходи. Беше около 2 години и 6 месеца, когато започна да казва мама и тате. Няма да забравя, беше август месец, когато го взехме, и имаше грозде. Цяла паничка му обелих зрънце по зрънце, извадих семките, а той с апетит отваряше устичка. За 5-6 месеца стана като бъбрек, както казват старите хора. Започна да ходи сам…
Мъжът ми се притесняваше много какво ще кажат хората, ако осиновим дете, иначе аз бях готова на това решение още по-рано. Когато взехме Ради, грейна слънцето за нашето семейство. Затова съвсем скоро след осиновяването му пуснах документи за второ детенце. От малка мечтата ми е да имам много деца. Няма да забравя в детска възраст, когато си играехме, винаги бях майка на 5-6 деца. Изнасях от вкъщи хляб и лютеница да им мажа филийки, за да ги храня. Когато се омъжих, си казах, че искам да имам най-малко 3 деца.
Когато изтече срокът на документите ми в Социални грижи, казах, че ще ги подновя наново за още едно дете. След две години ме викнаха за второ дете. Номерът ми бе от 2007 година, затова бях разбрала, че за второто дете ще стане по-бързо, а не като с първото – 3 години чакане. За 3-то разрешителното дойде още по- бързо. 7 пъти съм изкарвала купчина документи. Така осинових и Владислав, втория ми син.
Мечта ми беше да имам и момиченце, затова пуснах молба за подновяване на документите за осиновяване на детенце и от женски пол. Тази година навръх Великден бях на хорото в центъра на селото, когато пощаджийката ме викна да ми каже нещо. Тогава ми съобщи, че от социалните имам писмо. Казах й: „Албена, много те моля, искам да отидем до вас, какво е писмото. Аз се сещам защо е, но искам с очите си да видя.“ Пуснахме се и двете от хорото и отидохме в 23.00 часа да видим писмото, така дойде благата вест.
Чух какви ли не упреци, и то от близки хора, за това ми решение, че искам да осиновя и трето дете, но никого не послушах, тъй като това беше моята мечта – да имам момиченца и момченца. Майка ми бе плътно до мен и ме подкрепяше всячески в решенията ми. Баща ми почина преди 8 години и преди да си отиде от този свят, му казах, че съм подала документи за осиновяване. Майка ми се разплака, като разбра за писмото, че ще имам и трето дете, момиченце, и ми каза: „Дори и някой нещо да ти каже, няма да се отказваш, аз ще ти помагам, колкото мога“. Мария беше на годинка без 1 месец и 3 дни.
Няма никаква разлика в начина, по който съм ги посрещала, и за трите деца съм чакала с широко отворени очи, вперени във вратата, за да ми ги изнесат и да ги видя. Когато я видях, тя беше много мъничка и много усмихната. Тежеше само 3.800 кг като я взех. Само за 3 месеца стана 7 кг.
На първите ми посещения при Мария момчетата Радослав и Владислав не ги взимах, но когато си я прибрахме, отидохме цялото семейство заедно. Преди това бях говорила с психоложка, която ме посъветва да ги заведа с нас. Тя ги подготви за тази среща, за да видят откъде взимаме Мария и да разберат, че и тях съм взела от дом, но от друго място. Те знаят, че са имали майка, но поради някаква причина се е случило така, че са оставени в дом. Ради, който вече е в първи клас, скоро ми каза: „Мамо, аз знам откъде докарахте Влади, и аз ли съм взет така като Мария?“. Отговорих му, че и него сме взели, но от друг град. Той е много добър и не вярвам да имаме проблеми. На всяка дума ми казва: „Мамо, обичам те“, дори комшиите се възхищават. Сега с по- малкия, Влади, който е на 4 г., учат и Мария да казва мамо, пълнят ми душата тези три създания.
Сега се чувствам и по-спокойна. Колежка преди време, като работих в една шивашка фирма, ми казваше: „Погледът ти е мъртъв“. Нямах живинка, всеки усещаше, че имам проблеми, не изглеждах свежа, нямах усмивка на лицето.
Къщата ни е от две стаи на първия етаж и три спални на втория. Мария спи при мен, Влади е в спалнята на майка, а Ради вече спи сам, опитваме се да го учим да е самостоятелен. Мъжът ми работи в Пазарджик към частна фирма, уикенда си идва, когато е почивка, тогава майка ми си отива в нейната къща, през другото време помага. Тази майчица моя няма здрав орган, не е пенсионерка по възраст, а по болест. Със запушена клапа на сърцето е, с операция на главата, две операции на гърдите, една на подмишницата, перитонит, разширени вени и тромбофлебит, сега има проблем с петите, но въпреки всичките й заболявания и патила децата ги гледа и трите. Докато сеех маруля на нивата тези дни, едното е настинало, тя ги гледа у дома на топличко, ще ги нахрани, ще им чете книжки… Трудно е, но е весело. Аз съм сбъднала мечтите си с двама синове и една дъщеря, учим ги на честност и справедливост.
Юли, август, септември и октомври работих полска работа по няколко часа на ден, за да изкарам някой лев. Ставам към 5.00 часа сутринта, приготвям да оставя на майка закуска за децата и дрехи, паля печка, храня кокошки и прасенце. Около 7.00 часа приготвям Влади за детска градина, излизахме заедно да го заведа на детска градина и аз с микробуса тръгвах на работа, за да е по-лесно на майка после да се оправи. Въпреки че има куп болести, тя и за миг не ме е оставила без помощ. Ради сам с автобуса отива на училище в съседното село Дамяница. Затова предпочитах да работя до обяд, една реколта домати, една краставици, тази работа ми се отдава, затова един ден, ако имам възможност, ще си направя 1-2 дка оранжерия, за да мога спокойно да си издържам семейството. Аз също си имам 1/2 дка оранжерия в два парцела, сама си гледам всичко. Три реколти марули като изгледам и две домати, след това продавам от тях на търговци и свързваме двата края. Не се оплаквам обаче, който иска да работи, намира начин.
Най-силна обида ще получа в живота си, ако един ден външен човек тръгне да говори на децата ми, че са осиновени, и ги нарече с обидни думи. Това няма да го простя-някой да се бърка в живота на семейството ми.
Личната ми докторка от Сандански Валя Николова, когато разбра за намеренията ми да осиновя деца, ми каза: „Шапка ти свалям, не мога да повярвам, че има такива хора“, стисна ми ръката, а сега и за третото, като разбра, направо се удиви: „Майче, майче, ти за мен си майка героиня, моите уважения.“ Усетих я колко искрено се зарадва. Даже се притесних, защото лекар да ми каже това си е истинско поощрение. Благодарна съм й, още като ме види по коридора сега в поликлиниката с Мария, праща сестрата веднага да ни направи консултацията, за да нямаме контакт с болни хора, за което й благодаря много, че винаги е толкова тактична и отзивчива.
Доволна съм от това, че децата много се разбират, делят си и залъка един с друг. Стигам до извода, че когато децата са повече от едно, те са по-сплотени. Богатство са децата, където са две, там са и 3. Дрешки се износват от по-големите, една чинийка ядене или един черпак мисля, че не е проблем все пак. Дори и за тия пари, дето съм похарчила за документи по осиновяването, не съжалявам. Един човек не се измерва с пари, затова ми е чудно жени, които могат да имат деца, а и възможност, защо се оставят с едно или с две деца. Те трябва да са поне 3-4, за да имат някога близък човек, опора и т. н. Едно дете е все едно си сам на този свят. Давам един пример: Преди няколко вечери Ради беше в кухнята, а Влади задряма на дивана в хола. Когато се събуди, ме попита: „Мамо, къде е бате?“. Отвърнах му, шегувайки се: „Ти не ме слушаш, затова го дадох на една леля и там ще живее.“ Като започна да плаче и нарежда, като стар човек: „Аз го обичам, той ми е братче, веднага да ми го доведеш“. Разбира се, веднага го заведох в кухнята да види, че батко му си е у дома, не допусках, че толкова ще се разстрои от тази шега. Майка ми вика тогава: „Ти какво искаш, те са братя, три години са от сутрин до вечер заедно.“
Сега когато съм минала по този дълъг път, често ми звънят дори непознати хора, за да ме питат защо е толкова тромава системата по осиновяването на деца и как да се справят. На всички казвам, че трябва да се въоръжат с търпение, да се ядосват няма смисъл. Трябва търпение и да си подновяваш навреме молбите да не ти изтече номерът… Аз съм ходила по три пъти в месеца при социалните да питам какво става, хората там казват, че от тях нищо не зависи, придвижили са документите по домовете в страната и остава да се чака.
За финал си пожелавам да имаме здраве, а децата да имат повече късмет от моя. Да не преживяват това, което аз съм изживяла,“ завърши Стойна Митрева, която на 39 години се грижи с много любов за 3 осиновени деца и ги възпитава така, че да се гордее с тях.
