Никога не съм обичал жена си и съм й го казвал. Тя не е виновна – добре живеехме! Но съдбата обърна всичко по друг начин.
Никога не съм обичал жена си и съм й го казвал повече от веднъж. Тя не е виновна – добре живеехме. Никога не е вдигала скандали и укори – винаги е била мила и грижовна. Но проблемът остана – нямаше любов.
Чувствах се добре около Ирина. Тя не само управляваше красиво къщата, но и изглеждаше невероятно. Приятелите ми ме ревнуваха и не разбираха как имам такъв късмет с жена си. И аз самият не разбирах какво направих, за да заслужа нейната любов.
Аз съм обикновен човек, който не се откроява сред другите. Но тя ме обичаше… Как е възможно това?
Нейната любов и отдаденост ме преследваха. Още повече ме измъчваше мисълта, че щом си тръгна, друг ще заеме мястото ми. Някой е по-богат, по-успешен, по-красив. Когато си я представях с друг мъж, ми идваше да полудея. Тя е моя, дори ако никога не съм я обичал. И това чувство за собственост беше по-силно от разума.
Но наистина ли е възможно да живееш целия си живот с някого, когото не обичаш? Мислех, че мога да се справя, но грешах.
„Утре ще й разкажа всичко“, реших, докато заспивах.
На сутринта, на закуска, събрах смелост:
– Ирина, седни, трябва да говоря с теб.
„Разбира се, че слушам, любов моя.“
– Представи си, че се разделяме. Заминавам, живеем на различни места…
Ирина се засмя:
– Какви са тези странни мисли? Това някаква игра ли е?
– Изслушай ме до края. Това е сериозно.
– Добре, представих го. И какво следва?
– Отговори ми честно, ще намериш ли някой друг, след като си тръгна?
– Мите, какво ти става? Защо изобщо реши да ме напуснеш?
„Защото не те обичам и никога не съм те обичал.“
– Какво? Майтапиш ли се?! Нищо не разбирам…
– Искам да си тръгна, но не мога. Мисълта, че си с някой друг ме преследва.
Ирина помисли няколко минути и след това спокойно отговори:
„Не мога да намеря по-добър от теб, така че не се притеснявай.“ Махай се, няма да бъда с никой друг.
– Обещаваш ли?
— Разбира се — увери ме Ирина.
– Чакай, къде ще отида?
– Нямаш ли стая?
– Не, цял живот сме били заедно. Явно ще трябва да продължа да съм наоколо – казах тъжно.
— Не се притеснявай — отвърна Ирина. — След развода ще разменим апартамента за два едностайни апартамента.
– Вярно ли е? Леле, не очаквах да си толкова добронамерена. Защо го правиш?
– Защото те обичам. Когато обичаш, не можеш да задържиш човек против волята му.
Минаха няколко месеца и се разведохме. И скоро научих, че Ирина не е спазила обещанието си. Намерила си друг мъж и никога не е имала намерение да дели апартамента, който баба й и остави.
Останах без нищо – самотен като куче. Как да вярваш на жените сега? Нямам идея…
Какво мислите за действията на Димитър?
