„Не им звъня, чакам ДЕЦАТА да се сетят за мен, чувствам се изоставена“ – изповедта на една забравена майка:
Остаряването е естествена част от жизнения цикъл, но това не означава, че остаряването на нашите родители и други членове на семейството в по-сериозни години е нещо лесно и безобидно за нас, напротив, в някои случаи е много деликатна ситуация.
Напредващите години носят слабост, с която всички трудно се примиряват, затова ролите бавно се сменят, тоест тези, които допреди няколко години са се грижили за нас, когато сме били малки, сега са безсилни и трябва да поемем грижата за тях, просто защото се разболяват и са неуверени в собствените си сили.
Често обаче се случва децата да пренебрегват старите си родители и дори да ги забравят, особено ако са заминали в чужбина или изпитват затруднения да издържат новосъздаденото си семейство.
Рядко, но има и такива случаи, когато по егоистични и себични причини децата напълно забравят за родителите си, когато вече не могат да им помагат финансово или по друг начин. Тези случаи са редки, но със сигурност си заслужава да бъдат споменати, тъй като изглежда стават все по-чести напоследък.
При по-възрастните хора изолацията може да доведе до депресия и оттегляне, а изследванията показват, че дори най-скромният знак на внимание може да намали чувството им на безпомощност и да подобри психическото и физическото им здраве. Тъжно е, когато една майка на този свят се почувства сама, забравена, пренебрегната от децата си. Това е изповедта на една майка , която ви предаваме без редакторска намеса.
„На 65 години съм и живея сам. Имам две деца, син и дъщеря, които имат собствен живот далеч от тук, имат свои деца и свои проблеми. Не им звъня, чакам да си спомнят за мен, а това се случва много рядко. И тази година забравиха да ми честитят рождения ден. Няма значение, не ги обвинявах за това.
Знам как се чувстват, и аз бях фрустрирана и нервна на тяхната възраст. Разкъсвах се твърде много от тревоги как да ги отгледам и да им осигуря всичко необходимо. Радвам се, че успях да ги възпитам и да направя добри хора от тях, но съжалявам, че бях толкова нервна в младите си години и имах стресови ситуации за почти всичко. Защо?
За да бъда сама сега и да седя по цял ден затворена между четири стени и да чакам да звънне телефонът, за да ми каже някой поне „Честит рожден ден“ и да ме попита как съм? Чувствам се някак като прокажена и изоставена като куче. Но, добре… все пак съм благодарна. Все още мога да правя всичко сама.
Винаги мога да си намеря хоби и да запазя положителната страна на мислите си. И ще се моля Бог винаги да ви помага, деца мои. Ще се моля животът да не ви даде съдбата, която сполетя мен. Ще се моля децата ви да не ви забравят, както вие забравихте мен, въпреки че бяхте добри родители и винаги сте били до тях.
Нека… Не ви обвинявам. Но ще си спомните за мен едва когато си отида. Ще си спомняте рождените ми дни и ще ме поздравявате във Фейсбук, ще си спомняте може би някои мои думи или някои ситуации, когато сте правили грешки, но майка ви е била до вас, за да ви утеши.
Тогава ще разберете, че сте обидили майка си не с някакво действие, а просто сте я забравили. Майка ви ви е довела там, където сте в момента и това не трябва да се забравя просто така. Но нищо… Докато съм жива, ще бъда тук за вас, каквото и да става“.
Една забравена от децата си майка
