Недялко Йорданов: Баща ми беше умъртвен пред очите ми с една инжекция от партийния лекар
Големият български поет Недялко Йорданов почете паметта на баща си и му посвети стихотворение.
Навършиха се 78 години от деня, в който моят баща беше умъртвен пред очите ми с една инжекция от партийния лекар. Не успяха да го обесят фашистите, умъртвиха го три години след това неговите съпартийци. Устроиха му грандиозно погребение, градът беше в траур, беше 27 март 1947 година.
Той беше само на 34. Кръстиха кораб и улица на неговото име. Три години след това го обявиха за народен враг, изключиха майка ми – двайсет и седем годишна вдовица от партията, защото не се отказа от него, оскверниха гроба му. Премахнаха името му от улицата и кораба, избиха с чук петолъчката от гроба му.
През 1955 година го реабилитираха и отново възстановиха улицата и кораба на неговото име Асен Йорданов. След 10 ноември новоизлюпените демократи отново преименуваха улицата, а корабът потъна в бургаския залив от старост.
Той беше поет, имам двадесет и няколко негови стихотворения. Наследил съм от малък тази негова любов към поезията.
Майка ми доживя 80 години. Вече съм я надминал. Двамата не ме искат още, но вече ми се иска да ги видя.
НА БАЩА МИ
Цъфтеше вишната на двора… Как цъфтеше…
И кой да знае… Този ден фатален беше…
Една инжекция във вената… И гърч последен…
На тридесет и пет е Той… А аз на седем.
И след това… И след това… Ковчег огромен…
И хиляди вървят… Ужасен спомен.
И кървавите знамена… И все червени…
И аз със майка си вървя… И тя със мене…
Държи ме здраво… Да не плаче се опитва.
Другарите… И няма поп… Нито молитва.
И речи траурни… И някак си познати.
Цветя отгоре… след последните лопати.
И после вкъщи… Празно е… Ден първи.
И плаче братчето ми… тя да го накърми.
Гръдта й бяла…И не дава да я гледам.
Вдовицата…. На двадесет и седем.
Баща ми спи… Облечен и притихнал.
За втори път му е… И той е свикнал.
Бесилката… Преди… Спасен по чудо.
И мислел – свърши това време лудо.
Но то не свършва… Става по-жестоко.
Нареждане от горе… От високо…
И гробът… И портретът му избоден.
Посмъртно обявен за враг народен.
И сочат ме със пръст… Десетгодишен.
Не бива…Този спомен е излишен…
Години… И отново… По поръчка
изгрява пак на гроба петолъчка.
И улица… И кораб…Съжаляват..
На твойто име пак ги прекръщават.
И днеска пак… Премахват ги отново…
Табелките със чукове… Готово!
Сега говорите си горе с мама…
След толкова години пак сте двама.
И казвате ми: „Още си далечко!
Не бързай… Стой си там…Наш малък Дечко!
Търпение… Съвсем не си излишен
такъв осемдесет и пет годишен…
Все още можеш… И все още важиш…
Живей… А после всичко ще ни кажеш.“
