Актрисата, която изигра Ирина от „Тютюн“, Лиза от „Крадецът на праскови“, Неда от „Отклонение“ и Невена от „Спомен за близначката“, и която ни остави още над 50 незабравими филмови роли, си отиде от този свят на 3 юни 2000 г. – преди 18 години. Невена Коканова бе само на 61, изглеждаше великолепно и можеше да ни дари с още великолепни мигове – на сцената, в киното и в живота.
Актрисата бе истинска звезда на родното кино и звезда, с която можеше да се гордее светът. Тя стъпи още с първата си главна филмова роля на червения килим на кинофестивала в Кан. Колкото и да я бяха препъвали за ролята в „Тютюн“ на режисьора Никола Корабов, тя показа коя е по един безспорен начин. В спомените си покойният Корабов загатваше, че е преживяла драматично ролята, но режисьорът отнесе тази тайна в гроба…
По-важното е, че след Ирина в „Тютюн“ вече никой не се съмняваше, че Невена Коканова ще бъде първата дама на българското игрално кино. И тя извоюва това признание не само с ролите си, но и като човек – в живота. Приживе актрисата бе не само ценена, но искрено обичана от публиката и остана в сърцата на няколко поколения българи с образа на национален кумир. Невена Коканова бе звезда.
Съдбата й бе и бляскава, и тъжна. „Самата тя бе едно скрито вълшебство“, казваше за нея покойният голям български кинокритик Георги Стоянов-Бигор.
В края на дните й ракът я принуждава да се усамоти в балкана – в с. Иглика, Габровско. Преди това пряко сили се бори с болестта, за да играе на сцената на столичния театър „Възраждане“ и в Сатиричния театър. Нейна най-близка приятелка е била голямата Стоянка Мутафова, която и до днес се просълзява, когато стане реч за… Вена.
Всички близки на Невена Коканова казват едно и също за нея – че е била освен голяма актриса, един изключително фин и раним човек, чужд на злословията и интригите – една истинска аристократка на духа, с голямо и отворено към хората сърце.
Десет години след смъртта на актрисата, след като почина и екранният й партньор в „Крадецът на праскови“ – Раде Маркович, от близките му дойде новината, че в личния му архив са били открити множество писма от Невена Коканова. Двамата актьори се влюбили един в друг по време на снимките на „Крадецът на праскови“, а по-късно си разменят писма в продължение на цели 40 години. Времето превръща любовта им в силна духовна връзка, която и двамата ценят до смъртта си. Най-близките им хора са знаели това. След смъртта на Раде Маркович, който умира десетина години след Невена, синът му запазва тези писма в знак на уважение не само към баща си, но и към чувствата му към Невена…
С Раде Маркович в „Крадецът на праскови“ (1964) на режисьора Въло Радев
Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 г. в Дупница. Театърът в града носи нейното име и ежегодно отбелязва не само деня на раждане, но и датата на кончината на актрисата на 3 юни, както ще направи и днес – с цветя пред барелефа на Невена Коканова.
Театрални празници в чест на Невена Коканова се провеждат и в Ямбол, където театърът също носи нейното име – Драматичен театър „Невена Коканова“.
От Ямбол тръгва кариерата на Коканова. Там тя за пръв път стъпва на сцена като стажант-актриса. Тогава е едва на 18 и няма специално образование по актьорско майсторство. В осанката й обаче личи, че е от сой. Майката на Невена произхожда от аристократична австрийска фамилия, а баща й бил политически затворник в Белене. С този произход, Невена не може да разчита на привилегии в социалистическа България. Трябва сама да извоюва бъдещето си и не й е било лесно, дори само ако се съди на какво е била подложена покрай избора й за ролята на Ирина в „Тютюн“. За това разказваше в последните си интервюта, преди да почине режисьорът на филма Никола Корабов. Соц цензурата категорично отхвърля Невена за главната роля в екранизацията на романа на Димитър Димов. Корабов, обаче, докрай отстоява своята „Ирина“ и филмът му доказва, че не само, че не е сбъркал с избора си, ами че е открил един истински диамант за българското кино.
Филмът „Тютюн“ (1962) е безспорен триумф на родната кинематография. Неслучайно екипът на филма е поканен на кинофестивала в Кан.
Преди това Невена Коканова се е снимала в „Години за любов“ (1957) на режисьора Янко Янков, но в ролята на Ирина в „Тютюн“, тя сякаш открива себе си. Този филм поставя началото на нейната впечатляваща филмова кариера.
Зареждат се запомнящи роли като Жана в „Инспекторът и нощта“ (1963) на Рангел Вълчанов), Лиза в „Крадецът на праскови“ (1964) на Въло Радев, Ана в „Карамбол“ (1966) на Любомир Шарланджиев), Неда в „Отклонение“ (1967) на Гриша Островски, Герда в „С дъх на бадеми“ (1967) на Любомир Шарланджиев), Тинка в „Момчето си отива“ (1972) на Людмил Кирков и мн. др. Невена Коканова ни остави незабравими образи на жени във филмите на едни от най-добрите български режисьори. Тя беше любимо лице на екрана – както за създателите на кино в България, така и за зрителите.
Невена Коканова остави трайна следа в българското кино, и в творчеството и на други творци. Блага Димитрова написва „Отклонение“ специално за нея.
На името на Коканова Министерството на културата и „Бояна филм“ учредиха награда за филмов дебют на актриса – „Награда на името на Невена Коканова“.
С Раде Маркович в „Крадецът на праскови“ (1964) на режисьора Въло Радев
Какъв човек е била самата Невена?
Тя бе красива жена, изключително фотогенична, а всички нейни близки твърдят, че не е била суетна.
За мнозина е загадка желанието й да се уедини да живее на село – в Габровския балкан. Тя самата казва в едно интервю, че е избягала от „градските вълци“?…
Григор Вачков и Невена Коканова (Снимка: Сатиричен театър)
Разочарована ли е била от нещо, и от какво? – Приживе не обичала конфликтите, предпочитала да преглътне разочарованията си и да ги заключи дълбоко в душата си. А е била наранявана и разочарована…Много пъти – „и преди, и след „избухналата демокрация“, казва в съкровено интервю за Невена, Стоянка Мутафова.
През 1991 г., Коканова, заедно с колегата си и приятел – актьора Николай Калчев, написват пиесата „Последните 13 дни на цар Борис“, по книгата „Корона от тръни“ и мемоарите на царица Йоана. И двамата не крият, че са монархисти по убеждения. Играят тази пиеса по вътрешно убеждение пред Симеон Сакскобургготски и семейството му.
Невена Коканова в „Най-добрият човек, когото познавам!“ (1973) на режисьора Любомир Шарланджиев
По-късно, обаче, мнозина започват да упрекват актрисата, че е „неблагодарница“. Припомнят й, че кариерата й се дължи на соца и „силата на социалистическия реализъм“, макар това да не е съвсем вярно… Невена някакси не може да отговори на нападките. Още повече, когато повечето от критиците й не ги изричат гласно. Оказва се, че тази великолепна актриса, не успява да се „впише“ в постдемократичното време. „Ретроградните партийци от едно време не й позволиха да направи каквото и да е, а тя се притесняваше от факта, че искреността й се тълкува като предателство!…“, споделя един от близките й приятели.
„Крадецът на праскови“ (1964) на режисьора Въло Радев
Всъщност, личността на Невена Коканова трябва да се разглежда извън всякакъв политически контекст. Защото и до днес няма друга актриса в родното ни кино, която да олицетворява абсолютната женственост така, както Невена Коканова.
Нейните изтънчени черти на лицето, невероятната й фотогеничност на екрана и достолепното й поведение в живота, будеха искрено възхищение.
Невена Коканова в „Най-добрият човек, когото познавам!“ (1973) на режисьора Любомир Шарланджиев
В личния си живот Невена Коканова бе неразривно свързана с големия български режисьор Любомир Шарланджиев, когото всички филмови дейци приятелски наричаха Шарлето. Когато се запознават, тя е на 17, още ученичка в Търговската гимназия. Търсят лица за масовката на музикалната комедия „Две победи“, и така попадат на нея.
Той е буквално запленен: „Тя е необикновена, тя е невероятна! Искам да се оженя за нея – веднага, каквото и да става!“, споделя Шарланджиев с колегата си Иван Андонов.
Невена Коканова с майка си, съпруга си Любомир Шарланджиев и дъщеря си Теодора
Сватбата се състоява в Габрово, обядът с гостите – в Соколовския манастир. Шарланджиев изиграва огромна роля за израстването на Коканова като актриса. За жалост, неговата кариера е препъната от цензурата, със спирането на филма му „Прокурорът“ /1968/. Режисьорът изпада в дълбока депресия. Невена остава до него до края му – Шарланджиев умира внезапно през 1979 г. В негова памет актрисата завършва филма му „Трите смъртни гряха“.
Невена Коканова във филма на Вили Цанков „Сватбите на Йоан Асен“ (1975)
80-те години на миналия век се оказват пагубни и за нейната кариера. По повод на книгата си за Невена Коканова „Аз коя съм“, журналистът Георги Тошев казва в едно интервю:
„Имам свидетелства, че на Невена Коканова изключително много е пречено. Била е недолюбвана от ЦК. Нейният баща е лежал в Белене, той е бил царски офицер. Това нещо не може да не тегне върху биографията ти – когато си изселен и нямаш право да живееш в София. Но тази жена никога не се е държала като репресирана. Дори когато е забравена през 80-те години, тя пак намира начини да продължи да се занимава с театър.
„Крадецът на праскови“ (1964) на режисьора Въло Радев
Сега разбирам колко самотна е била Невена – жената, която е била толкова обичана и толкова аплодирана, е била самотна. Тя е водела един доста обикновен, тих личен живот. Въпреки легендите за любови!… Тихостта й идва от нейната вяра. В нейния живот няма нещо, което да е тайно, страшно, грозно, скандално. Тя е една жена, която толкова честно е обичала и толкова честно е правила изборите си, че няма за какво да бъде съдена!…“, казва журналистът.
С баба Ванга на Петков ден на Рупите през 1993 г. (Снимка: Иван Григоров)
Невена Коканова и Андрей Баташов (Снимка: Иван Григоров)
Еми МАРИЯНСКА
