На 39 г. – майка на 6 деца и баба на внуче, а от 5 г. преподава на „невидими деца“: „На дъската е моята сцена. Те са камерата“
Тя е само на 39 години, а вече е майка на шест деца и баба на едно внуче. Тя е позната като актриса от филми и сериали. Но от известно време отказва да бъде в светлината на прожекторите. Предпочита да се отдаде професионално на заниманията с деца.
И то на онези, които имат най-голяма нужда. Ирена Милянкова от няколко години е учител на деца с увреден слух и множество увреждания.
За новата ѝ професия, за колегите, които я посрещат, и за децата, за които тя е изключително важна, следва разговорът ѝ с Елица Кънчева:
„Една моя колежка каза, когато бях при нея на стаж – до голяма степен преподавателят е актьор. Той трябва да умее да привлече вниманието на своите ученици и да поднесе една информация по интересен, забавен за децата начин, за да бъде по-достъпно за тях и за да могат те да усвоят тези знания“, кометира Ирена Милянкова.
Така че и предишната ти професия ти помага в този смисъл сега?
Ирена Милянкова: Аз съм убедена, че това е нещо много важно, особено когато работим с тези деца.
Кога започна да работиш тук и какво те насочи към това училище?
Ирена Милянкова: Работя в специалното училище вече пета учебна година. Тук е моето място. Място, далеч от светлините на прожекторите. Място, на което се чувствам в свои води. На дъската е моята сцена. Децата са камерата, пред която разказвам различни истории, различни сюжети с цел обучение и възпитане.
Това е много трудна професия, защото ти не си просто учител. Може би ти можеш да опишеш по-добре какво всъщност изразява твоята работа тук, но тя е много комплексна и много чувства предполагам, че изпитваш на работното ти място.
Ирена Милянкова: Наричам ги невидими деца, защото всички, като че ли извъртаме глава встрани, не ги забелязваме, подминаваме ги. Аз вярвам, че всеки един от нас в нашето общество трябва да има отговорност към техните семейства. Ние като специалисти, учители не сме тук само за да обучаваме и възпитаваме децата. Ние сме тук, за да подкрепяме техните семейства, да ги насочваме. Работим в екип с родителите, ние сме партньори. Това е много важно, за да има резултат. Те имат своите силни страни, които ние специалистите развиваме. Те са като всички останали деца и имат право да бъдат обичани.
Специалното училище за ученици с увреден слух е най-големият учебен комплекс на Балканския полуостров, който осигурява обучение и рехабилитация и покрива всички възрастови групи. От яслена възраст до 12 клас. Тук разполагаме с пансион, в който настаняваме деца от цялата страна. Работим по учебна програма, одобрена от МОН, която ние адаптираме и синтезираме спрямо възможностите на децата, но това, което ни отличава, са специалните предмети, които изцяло са насочени върху развитието на слуха и говора. Като класен ръководител, работя с децата в група и индивидуално. Колеги, индивидуални рехабилитатори, ежедневно посещават моя клас, взимат децата едно по едно и работят с тях в други кабинети.
„Слухово-речевият рехабилитатор е учителят, който ежедневно взима всяко едно дете. Поставяме стъпка по стъпка звуковете, след това сричките, думите, изреченията, разказ по картина, диалог. Разбира се, това започва от ранна детска възраст, от яслени групи и завършва с 12-ти клас. Ние сядаме пред едно голямо огледало и използваме абсолютно всичко, за да им обясним положението на артикулационните органи. Например, ръчният модел на звуковете, че при звука А езикът е легнал, има глас, въздушната струя е топла. И детето едната ръка си слага на неговото вратле, другата ръка е на моето или на колегата, усеща вибрациите, после показваме, че въздушната струя е топла, имам профил на звука, за да види къде е езикът. Съответно при П звукът е взривен, за да усети ударната струя. И това се случва много бавно във времето. Но когато чуеш вече ясна реч, изпитваш удоволствие и удовлетворение“, коментира Десислава Илиева.
Ирена Милянкова: Ние не обичаме да говорим за проблемите. Когато се сблъскаме, срещнем или чуем за дете с увреждане, веднага като че ли искаме да страним, да стоим малко по-далеч. А всъщност не е необходимо да правим кой знае какво. Ние е добре, говоря за всеки един човек, е добре поне да демонстрира приемственост. Да можем да приобщим тези деца. Те имат своето място сред нас. Защото системата прави всичко възможно те да бъдат добре квалифицирани и насочени към професии. В нашето училище, в гимназиален етап, имаме специалности, които развиват професии готварство и дърводелство.
„Радваме се, когато нашите възпитаници успяват да намерят своя път и да се реализират и професионално, и социално в живота. Много от тях са национални състезатели, представят България на Олимпиадите за глухи, които се различават от параолимпиадите и носят медалите в България. По волейбол, например, сме 8-ми в света, което е чудесен успех“, коментира Севделина Джонгарска, директор на средното училище за ученици с увреден слух „Проф. д-р Дечо Денев“.
Учители лесно ли намирате?
„Не е лесно. Затова винаги се радваме, когато някой направи своя осъзнат избор, избере тази нелека професия, защото тя не е просто професия, тя наистина е мисия, която остава в живота на човек до край“, посочи още тя.
Ирена Милянкова: Сега ще ви заведа на репетиция нагоре на курс. Подготвяме 120-годишен юбилей. През май месец ще имаме грандиозно тържество, в което всички наши ученици ще имат изява. Освен това, средата е редно да бъде адаптирана спрямо в техните потребности. А не те да се адаптират спрямо в средата. За тях това е изключително труден процес. Ние освен, че обучаваме, ние изграждаме нещо много важно в децата. Това са именно навици за самостоятелност. Елементарните ежедневни дейности, които ние вършим и на нас са ни лесни, автоматизирани, за тях костват повече усилия. И това е една от задачите на преподавателите и на специалистите в училището.
Ти си завършила специална педагогика, именно за да бъдеш и учител тук. И умееш, и владееш жестомимичния език. Но ето си срещнала нещо неочаквано в това училище. Това е едно от твоите деца, един от твоите ученици е от друга държава дори.
Ирена Милянкова: Интересното е, че въпреки езиковата бариера, която е на няколко нива, първо, жестовият език в Литва е различен от българския жестов език. Въпреки това, ние с моя ученик успяваме да се разберем. Успяваме, защото той за периода от началото на учебната година, от както е стартирал при мен, е напреднал изключително много. Все още овладява писмената реч, тъй като тяхната е различна от нашата.
Специално в моя клас част от децата са до обяд, тъй като те посещават и други извънучилищни занимания, други деца остават целодневно. Мой колега ги поема в следобедните часове и работи с тях, затвърждават материала, който сме взели преди обяд.
Сега пък имаш и още една нова роля. Ролята на баба. Дори само на 39 години вече си баба и кажи ми какво е изпитанието на тази роля и доколко трябва да помагаш и доколко трябва да се отдръпне бабата от младото семейство?
Много е хубаво, че моите деца растат, че вече те също се развиват, че стават родители. Когато чуя баба, аз по-скоро си представям бабите и дядовците ни на село, които работят на двора. Всъщност аз не съм това. Аз съм нетипичната баба в разцвета на годините си, на възрастта си. Те се справят прекрасно сами, изключително самостоятелно, е младото семейство, което пък мен ме радва много. Означава, че аз съм си свършила работата, дъщеря ми следва моя модел. Тя е много грижовна майка.
Ти си майка на шест деца и продължаваш да се занимаваш с деца. Явно наистина у теб има искреното желание и чувство да бъдеш сред деца.
Тук намерих смисъла си. Сред деца се чувствам значима. Те са… Те са истински. Те са неподправени, те са автентични. Техният свят е толкова чист. Аз идвам от един друг свят, от света на модата, на киното. И… Така, с годините натрупах една горчивина от този толкова нездравословен стремеж към слава, към власт, към всичко, което води в тази посока. И тук е като мой пристан, там където мога да си отдъхна, да бъда себе си и в същото време полезна.
