Марина е 6-ти клас, не носи маркови дрехи и няма Айфон … Резултатът: Целият клас я обижда, а тя иска да напусне училище
Момиче на 12 години от Хърватия поискало помощ от своя клас и от психолог, които, въпреки че искат да й помогнат, не успяват в това. И по-рано е имало предразсъдъци, неравноправие и жестокост, но изглежда, че материализма при новите поколения прераства в бездушност, която минава всички граници.
„Истина е, че класната и училищния педагог още миналата година се опитаха да решат проблема, но не се получи. След родителската среща обикновено малко се успокояват нещата, но скоро всичко си става същото. А как е започнало всичко това ли?
Основната причина е, че съм бедна. Ние сме бедни, а в моя клас няма никой, който да е по-беден от мен. Затова нямам нито маратонки Nike, нито дънки Diesel. Обикновено нося това, което вече е станало малко на сестра ми. Нямам ни Айфон. Моят мобилен едва работи. Толкова стар телефон, разбира се, няма никой в класа. Носиш парцали, виж колко си дебела, чувам всеки ден от съученичките си, а това е само малка част от обидите, които чувам по свой адрес. Не ми е ясно защо това, че съм бедна би било причина никой да не иска да дружи с мен или защо непрекъснато ме обиждат. Истина е, че баща ми е обикновен работник, не носи костюм и вратовръзка и затова, когато дойде в училище, за да се информира, го обявиха за алкохолик „- продължава Марина своята тъжна история за психическото малтретиране.
Не й е ясно и защо майка й я обявили за проститутка, освен че знаят, че по този начин ще я разплачат. Подигравките и обидите са единственият начин, по който съучениците общуват с нея и те се стараят, да бъдат все по-брутални, държейки я в пълна изолация. Когато повече не могла да издържи на тормоза, Марина в един миг поискала помощ от своя клас.
„Не мога да кажа, че никой не иска да ми помогне, но засега всичко е без успех. В момента ходя на психолог и ми се струва, че ще променя не само класа, но и училището, защото и в другите класове знаят как ме тормозят, така че някак си не вярвам, че при тях бих била по-добре „, обяснява Марина.
Трябва да се признае, че такъв учебен ден трудно би издържал дори възрастен, а да не говорим за дете на дванадесет години.
„Докато трае почивката, аз седя на мястото в класната стая. Това е по-добре, отколкото да стоя сама в училищния коридор, с оглед на това, че никой не иска да ме доближи и минавайки ми казват: – Какво гледаш? Искаш и ти такъв мобилен телефон ли?
Най-неприятно ми е, когато учителката ме изпитва, а те ми се присмиват, правят се, че уж ме снимат с мобилните. Когато учителката не вижда ме замерят с различни неща. Веднъж трябваше да покажа домашното на учителката, но никъде ми нямаше бележника. Бяха ми го скрили. След няколко дни случайно го намери една учителка. Не мога да се концентрирам върху отговорите.
Ако сменя училището, може би ще мога да се запиша в клас, в който ходят две приятелки от квартала, така че ще ми бъде по-лесно, защото ще имам с кого да говоря. Преди началото на учебната година мислех повече изобщо да не ходя на училище, защото ми е непоносимо. Знам, че началното училище е задължително, но така никога няма да го завърша. Тези 28 деца в класа всеки ден измислят нови обиди, с които да ме тормозят, а това аз все по-трудно го понасям „- с треперещ глас Марина завършва тъжна история.
Не е нормално най-хубавите години от детството да преминават по този начин. Това се случва в Хърватия, но може да се случи и в България. Със сигурност има подобни случай, на които обаче не е обърнато внимание или не е дадена гласност.
