Мара Малеева беше първа дама на България само 107 дни
Рак в стомаха попречи на д-р Мара Малеева-Живкова да бъде официално и реално първата първа дама на България. На 8 юли 1971 г. в започва да действа избраният от Народното събрание Държавен съвет, чийто председател е Тодор Живков. Той се отказва от премиерския пост, но остава първи (от 1981-а генерален) секретар на ЦК на БКП. Новата му длъжност вече го прави държавен глава, един вид президент на страната.
Съпругата му д-р Мара Малеева вече е сериозно болна от тежката болест и не може да го придружи в нито едно посещение в чужбина или събитие в страната. Тя умира 60-годишна на 23 октомври 1971 г., само 3,5 месеца след създаването на Държавния съвет.
Мара Малеева е родена на 12 юли 1911 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град и Медицинския факултет на Софийския университет. Родителите Христо Малеев и Неделя Алтънкова-Малеева са учители. Като студентка става член на РМС (Работническо-младежки съюз) и на БОНСС (Български общ народен студентски съюз). Участва в събрания и протестни митинги, на третия конгрес на БОНСС е избрана в централното му настоятелство.
Няма информация двамата да са се срещали някъде в СУ, където Тодор Живков няколко месеца май следвал в Юридическия факултет. Но като секретар на Втория районен комитет на БКП в София той вижда студентката Мара Малеева за първи път при една акция. По време на гражданската война в Испания към ЦК на партията имало комисия за прехвърляне на доброволци по специален нелегален канал. И една вечер двамата помогнали на няколко души да заминат инкогнито за Испания.
„Тя беше скромно, нежно и симпатично момиче – пише Живков в своите „Мемоари“, издадени през 1997 г. – Веднага се набиваше на очи нейният подкупващ и сърдечен начин на общуване, както и подчертаната интелигентнтост…“
Втората им среща е на 8-и декември следващата година, двамата са в една компания на студентския празник. За конспирация Тодор Живков е представен като студент в Свободния университет, само приятелят му, който го е завел на купона, знае, че е секретар на районен комитет.
Тошо, както го наричат другарите му, пак е впечатлен от „сърдечността, такта и начетеността“ на пловдивчанката.
„И така ден след ден
познанството ни
премина
в сърдечна дружба
и чиста любов,
разцъфтяла на основата на общите ни идеи и разбирания и естествено, на взаимните ни симпатии“, признава Тодор Живков.
Първото назначение на Мара Малеева като лекарка е в с. Дъскот, Павликенско. В това село имало „партийна ядка“ още от 1896 г., една от първите в страната. Живков обяснява, че двамата с Мара веднага се включват в организацията, в която членували 15 комунисти.
След Дъскот Малеева работи последователно в селата Лесичево, Пазарджишко, Оризово, Старозагорско, Говедарци, Самоковско, и Костинброд.
Тодор Живков пише, че това често местене било заради нелегалната партийна дейност, която и двамата вършели. „От този момент (назначението в с. Дъскот – б.а.) започна моята истинска „совалка“ от София до мястото, където работи съпругата ми, и обратно…“, твърди Живков.
Интересното е, че в мемоарите си той не посочва кога точно са станали семейство с Мара Малеева, но според официалната му биография отпреди 1989 г. това се случва през юли 1938 г. Преди да се оженят, той се разболява тежко от жълтеница и едва оцелява. Почти пред провал е и венчаването им в църквата.
Попът първо вдига скандал, че двамата отишли не пременени, а с делнични дрехи. После не приема кумовете, защото ги познавал като комунисти, а на всичкото отгоре кумата била бременна и не можела да участва в такава церемония. И като за капак отегченият от всичките тези разправии младоженец подхвърля:
„Отче, карай по
бързата процедура,
че много бързаме…“
В крайна сметка Тодор и Мара получават венчалното си свидетелство и с няколко приятели отиват да се почерпят в една кръчма в Павликени. След години Живков ще признае, че през всичките тези скиталчески години съпругата му го издържа със „скромната си лекарска заплата“.
Докато са в с. Дъскот, Живков учредява самодейна театрална трупа и се прославя с ролите си в пиесите „Хан Татар“ и „Три синджира роби“. С тях трупата обикаля и съседните села. Той не съобщава дали и съпругата му Мара е играла в тези пиеси.
В с. Говедарци се ражда дъщеря им Людмила. До 1989 г. официалните биографи описваха как в това село Живков развива активна нелегална дейност. След 1989 г. излязоха много писания, че той всъщност по цял ден играел табла с „мацакурците“, както наричат хората от Говедарци. В мемоарите си Живков разказва, че за да върши „привичната си партийна работа“, бързо се внедрява в местното читалище и в дейността му използва „целия си организационен опит“. Освен в цитираните по-горе пиеси поставя и играе в „Иванко“, „Вражалец“, „Тъмни зори“…
През май 1944 г. в селото се разчува, че мъжът на докторката станал шумкарин. Тогава Мара се мести в Костинброд, а двегодишната Людмила е пратена при семейството на вуйчо си, който работел като адвокат в Смолян. Там живее 4 месеца.
Един ден в Костиброд през „тревожната пролет на 1944 г.“
Мара Малеева
научава, че съпругът й
е убит.
Минават цели 4 месеца, докато разбере, че това не е вярно.
След 9 септември 1944 г. д-р Малеева-Живкова започва работа във Висшия медицински институт. Живков разказва, че тя иска да се посвети на научна дейност, но след като той на VI конгрес е избран за секретар на ЦК на БКП, тя доброволно се отказва от кариерата си и става „един от най-близките сътрудници“ на съпруга си. Помага му във всичко, дори и в изработването на тезисите на Априлския пленум. „Без да се намесва по какъвто и да е начин в партийната работа или в задълженията ми на държавник, Мара Малеева винаги и всичко знаеше до най-малки подробности“, пише Живков.
През 1952 г. се ражда синът им Владимир. Въпреки нейния строг начин на възпитание той расте „буен и неорганизиран“ и родителите му го пращат да учи в Суворовското училище, за да се научи на ред и дисциплина.
Близки на семейството разказват, че всъщност проблемите с Владимир започват след смъртта на майка му. Сам баща му казва, че ако тя не била починала толкова рано, синът щял да израсне в „по-естествена и благоприятна за него обстановка“.
И така – Живков расте в партийната и държавната йерархия, а д-р Малеева е негов първи съветник. Когато през 1955-1956 г. печели доверието на Никита Хрушчов, той започва да го копира почти във всичко. Новият съветски лидер нарушава изолацията от света, предпочитана от Сталин, и тръгва зад граница, почти винаги придружен от съпругата си. Води я дори в САЩ, сърцето на империализма.
През октомври 1966 г. премиерът Тодор Живков е поканен от ген. Шарл дьо Гол на официално посещение във Франция и също взема със себе си своята съпруга. До 1989 г. на една от стените в ресторанта на Съюза на българските журналисти на ул. „Граф Игнатиев“ висеше огромна снимка:
Живков, заобиколен
от френски
журналисти,
а до него се усмихва д-р Мара Малеева.
Казваха, че тогава един от журналистите пита Тодор Живков колко е числеността на съветските войски в България. Той се замисля за миг, бърка в джоба на сакото си и казва: „А! Имах тука листче с точния им брой, ама явно съм го загубил някъде…“ Не знам дали Живков е бил подготвен за подобен „провокационен“ въпрос, или просто импровизира на мига.
Павел Писарев, който по време на това посещение е кореспондент на в. „Работническо дело“ в Париж, веднъж ми разказа следната случка. Българската делегация спира в градчето Сен-Пол дьо Ванс, за да разгледа някакъв хотел и местната школа по туризъм. И Мара Малеева смъмря съпруга си: „Тодоре, иди при Башев да научиш нещо, какво клечиш тук до Милко Балев…“ (Иван Башев тогава е министър на външните работи, а Балев – началник на кабинета на Живков – б.а.)
Преводач на Живков при визитата му във Франция е Нино Николов – дипломат и поет. „Как върви преводът, Нино? – пита го веднъж Живков, може би с очакване той да го похвали пред хората от делегацията, които се събират всяка вечер, за да направят преглед на деня.
„Добре, добре, другарю Живков, добре говорите и аз го превеждам по-интелигентно – изтървава се Нино Николов. Силно смутен, бърза да се поправи: „Аз пофранцузвам малко фразите.“ Всички прихват да се смеят, а най-силен е смехът на Мара Малеева.
След години Нино Николов ще напише стихотворението си „Приветствие“, посветено на 70-годишнината от рождението на Живков, която шумно и тържествено беше чествана през 1981 г. Ето само един стих от него:
Другарю Живков, исках да ви скрия
в дълбокото сърце на своя стих.
Но мина четвърт век. И ще открия,
че все заради култове ви крих.
Много поети и писатели тогава се изкушиха да напишат оди и дитирамби за „Първия партиен и държавен ръководител“. Анастас Стоянов дори възпя родителката му Маруца – „Малка повест за една майка“. В нея поетът описва как с вертолет, придружен от няколко другари, Живков каца в Правец, за да подари шал за рождения ден на майка си Маруца. И ето как реагира тя:
Добре си сторил, му рече,
но не мога да разбера:
няма ли празници вече,
та ден работен избра?
И вие, бре – в никое време,
в чист делник – на парад.
Вършина човек да вземе,
че да ви почне отзад!…
А той (Живков – б.а.)
по детински сияе
и шепне на бялата зима:
честит е, който си има
някой така
да го ругае…
Но стихове за д-р Мара Малеева нямаше. Хора, които са работили с нея, казват, че тя и не би позволила да стане лирически герой на нечий стих. А може би щеше да озапти и огромното венцехвалене на съпруга й за 70-годишния му юбилей. До края на живота си тя е имала сериозен контрол върху поведението и държанието му. Въобще до началото на 70-те години всичко в живота на управляващия елит в България бе някак по-скромно.
Когато Мара Малеева заболява от рак, Живков кани един от най-големите френски онколози. Въпреки че тя не иска, той все пак я оперира.
И казва цялата
истина за
безнадеждното
състояние
Като лекар тя самата отдавна знае това.
За края на живота в мемоарите си Живков е написал: „В съзнанието ми се е вдълбал един епизод, който ме беше разтърсил дълбоко. Влезнах в стаята , тя лежеше на бялото си легло, отпуснала глава върху възглавницата, и слушаше записа на последната ми реч. Слушаше гласа ми, а очите вече се взираха в отвъдното… Мисля си, че такава раздяла с любимия човек не може да бъде измислена, тя се ражда от самия живот.“
Останал без подкрепата на съпругата си, Живков търси опора в дъщеря си Людмила. Издига я бързо във властта: през 1975 г. тя става председател на Комитета за култура, през юли 1979 г. – член на Политбюро. При някои от визитите на баща в чужбина Людмила Живкова влиза в ролята на първа дама. Упорито се говори, че той я подготвя за свой наследник.
Но на 21 юли 1981 г. Людмила е намерена мъртва във вилата им в „Бояна“.
Какво ли не се изговори и изписа за тази смърт, особено след 1989 г. В мемоарите си Живков пише: „Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината е естествен резултат от изчерпване на жизнените сили, или е имало някакво външно „вмешателство“. След смъртта прегледаха и провериха всички лекарства, които по лекарско предписание Людмила беше приемала. Липсваха само две хапчета. Жената, която е била във вилата в Бояна, твърдеше, че дъщеря ми не е починала в банята. Друго не знам… Затова приемам заключението на медицинската комисия, подписано от авторитетни лекари.“
Ще ви припомня това заключение: „В последно време в резултат на голямото пренапрежение здравословното състояние на др. Людмила Живкова бе влошено. Предприетите мерки за възстановяване на здравето й доведоха до бързо подобряване. На 20 юли 1981 г. обаче състоянието рязко се влоши в резултат на внезапно настъпил мозъчен кървоизлив и последвали тежки, необратими разстройства на дишането и кръвообращението. Смъртта настъпи в 2 часа на 21 юли 1981 г.“
Когато порасна и прие фамилията на дядо си, дъщерята на Людмила – Евгения, също няколко пъти го придружаваше при посещенията му извън страната.
В разговор с приятел в края на живота си Тодор Живков тъжно споделя: „През 1971 г. загубих жена си Мара Малеева, през 1981 г. – дъщеря си Людмила, а през 1991 г. – свободата си.“
Източник: spomen
