Лекар към д-р Щонова: Ти каква си, ма, Недельо? Ти си същата! Докога?!
Д-р Неделя Щонова разказа поредната вдъхновяваща, но и много драматична история. Става въпрос за неин колега, който е получил инфаркт и е успял да избегне най-лошото. Тя нарича случилоте се „Пресичане на границата“
Ето разказа й:
Тази сутрин. Говоря си с него по телефона. Моят приятел, моят лекар, моят спасител в много трудни моменти. Човек, на когото се възхищавам! Човек, който е лекар навсякъде – в планината, в ресторанта, на улицата.
– Да ти кажа за онзи ден. Денят, в който станах пациент. Бях си в кабинета, работех … – започна той, без патос, без драма. Разказваше го като лекар, но беше го преживял като човек:
– Изведнъж – болка. Сърцето. Нещо не беше наред. Студена пот. Нитроглицерин – един. После втори. Нищо. И тогава вече знаех. Знаех, че получавам инфаркт.
Той не ми спести нищо:
– Бърза помощ. Спешното. Вече не бях лекар. Бях пациент. И тогава там в Спешното ме натисна истинската болка. Жестока е! Хищна, разкъсваща. Убийствена е. Аз, който никога не съм казвал гък … Сега виех от болка.
Преглътнах сълзите си. Не, не успях да ги преглътна. Разплаках се. А той се засмя. И продължи да разказва бавно и хладно. Сякаш докладва пациент на визитация:
– Масивен преден инфаркт. Лява коронарна – 100% запушване. На 40-та минута вече бях при инвазивните. Сложиха ми стент. Изметоха всичко. Проходим съд. Вече нямам болка. Няма некроза. Благословен съм. Факторът време се оказа решаващ!!! Върхът на лявата камера не се е движел изобщо. Но сега съм жив. Добре съм. По-силен отвсякога.
Това беше всичко.
Животът. Смъртта. И после – животът отново.
Стоях в пълен шок. Опитах да кажа нещо. Дори езикът ми отказваше да приеме реалността. Но все пак той беше от другата страна на линията. Жив. За миг. За вечност. За цял един втори шанс.
– Ти винаги си бил такъв интензивист. – смотолевих – … Все безмилостен към себе си … в името на другите.
– Ми ти ква си ма?! Ти каква си, ма, Недельо? Ти си същата! Докога?! – сряза ме той с топлина в гласа.
Ръцете ми изтръпнаха. Главата ми се замая. Сърцето ми би много силно. Цялата вселена се завъртя.
Понякога сме толкова близо до ръба. Слушах. Всичко в мен гореше. Той каза с усмивка:
– Сега трябва да започна да си оросявам миокарда много внимателно. Хайде на фитнес. Кога, а?
Не бях адекватна да отговоря.
Но поне ще напиша.
Пиша това, защото не мога да не го напиша.
Като молитва.
За него. До мен. За всички нас.
Защото всички тичаме. Всички горим. Всички се раздаваме.
Животът не чака.
Животът никога не обещава втори шанс. И понякога това е ужасно страшно.
Да не се преуморяваме.
Да не вярваме, че времето все ще чака. И ужасът все ще ни се разминава. Да мислим навреме.
Да спим, да си почиваме. Да се движим, да се храним добре.
Да се обичаме. И, за Бога, да се погрижим за спокойствието на душата си. Да не се преуморяваме.
И ако чуем сърцето си някога да шепти:
– Спри. Почини си. Живей кротичко, с радост и в тиха благост …
Да го чуем.
Днес цял ден ще гледам тенис, ще направя супа от броколи за семейството, ще ги гушкам всичките безкрайно. И после ще седна да рисувам, както някога, когато бях дете и когато толкова обичах да рисувам.
