Катрин Деньов: Отседнах в хотел на мафията в България, фалшив шик, източноевропейски лукс за новобогаташи
Представяме ви откъс от автобиографията „Самата аз“ на голяма актриса Катрин Деньов, издадена на български език от издателство „Кръг“. В текста тя описва преживявянията си по време на снимките на филма „Изток-Запад“ (1998), части от които са заснети в Пловдив, пише Пловдив 24
„Изпуснах си самолета. 8,45 ч. е, събуждам се, светло е, а трябваше да стана в седем, за да замина за София. Будилникът ми все още бе на нюйоркско време. Заспивам отново, твърде уморена и без угризения, до тринайсет часа. Ще трябва да пътуваме с Австрийските авиолинии, два самолета. За по-сигурно режисьорът ме придружава до Виена.
Стюардесите са в червено от главата до петите, дори чорапогащниците им. Малки Червени шапчици. Официално пристигане в София. Посреща ни директорът на студиото – в канадка, с букет в ръка, фотограф; после и отвън – телевизионни екипи, фенове със снимки. Времето е хубаво, не много студено. Отпътуваме за Пловдив. Сто и петдесет километра до мястото на снимките. Хотел „****“ . Казват, че бил на мафията. Малък, съвсем нов хотел, фалшив шик, но източноевропейски лукс, за новобогаташи, каквито днес можеш да срещнеш на Изток, като в Москва.
Понеделник сутрин
Яркосиньо небе. С много червено палто и кадифена барета пристигам с кола в хотела, където ще съобщя на съпруга на Сандрин/Мари – Алексей, новината, че тя може да замине за Франция, ако пожелае. Почти в края на филма. Бързо се чувствам като в „Последното метро“ някога – германската комендатура. Красив, стар хотел, където са отседнали някои от членовете на екипа. Големи червени дивани, огромен бар на междинния етаж, облицовка от тъмно дърво. Монументален, но приветлив. Непокътнат в миналото си. Режис, изглежда, е в доста добра форма. Гледам първата прожекция на филма на телевизор, вече монтиран и с музика. Много обещаващо. Красиви снимки на Лоран Даян. Сандрин е великолепна, пък е и красавица, което е много важно за филма. Режис е предвидил по едно питие на площадката пред стаята си. Много добре. Все още е малко скован, какъвто бива понякога, и винаги под контрол, но в тези страни, мисля си, това е предимство, понеже всичко става малко трудно така или иначе. Бях щастлива, че идвам за филм, в който вече познавам част от екипа.
Обяд в голямата трапезария на хотела – огромни дълги успоредни маси, малко сталинистка архитектура. Шегувам се доста, за да разведря Режис, защото въпреки всичко на снимачната площадка винаги е малко напрегнато. Той обича дисциплината. О, бащата военен не може да бъде забравен току-така! Нося обувки с кръгли върхове, като Мини, чорапогащник, очна линия и червени устни. Всичко това ми помага да бъда Габриел. Още не съм снимала много, говорила съм малко.
Вчера снимки в студиото. Голяма неокласическа сграда, която смятах за по-стара, но изглежда, е от шейсетте, порутена, но пребоядисана за снимките, скучна и старомодна. Много хора. Извънредно голям български екип. По един преводач за всяка група. Ние сме стотина. Самата снимачна площадка – много стара, направена от дърво – има невероятна акустика, която ми напомня за старото студио в Булон Биянкур. Снимаме сцените в кола на син фон. Доста е досадно, но подобна техника налага прецизен монтаж. Нямаме търпение за сцените в театъра и в посолството. Обсъждаме това със Сандрин – много е накъсано, абстрактно по отношение на ситуацията, а това го прави доста трудно. Особено за нея, заобиколена от неонови светлини, от тишина и от камерата, която е толкова близо въпреки предното стъкло. Това е нейното заминаване, бягството, изоставянето, а сме малко като в балон от светлина.
Голям президентски апартамент в хотел „Кемпински“, за съжаление, малко далеч от града. Днес няма да снимам, затова тръгвам към града с моя очарователен шофьор и преводач Явор. Вали сняг и не е толкова студено. Посещавам руската църква „Свети Николай“. Поставям две свещички пред тези красиви икони за А. и К., за да са по-добре, за да мисля още повече за тях. Обяд в „Крим“, бивш руски клуб. Трудно е да откриеш нещо друго освен чушки, краставици и свинско месо! Всичко е мазно. Прибягвам до салатите с домати и сирене или до японския ресторант на хотела.
През нощта са откраднали електрогенератора ни в Пловдив въпреки полицейското наблюдение. Скандалът е огромен. Намесва се министърът на вътрешните работи, а след като новината се появява на първите страници на вестниците, намират генератора захвърлен на петнайсет километра извън града. Отгоре на всичко предния ден и снимачната площадка е разбита от трийсеттонния камион – вместо да изтегли снимачната кола, той решил да влезе направо в студиото! Само няколко часа закъснение.
Днес снимки за финала на филма до границата с бивша Югославия. Валял е сняг, пътуваме час и половина. Надяваме се, че навсякъде е проходимо. За щастие, няма вятър, слънцето е близко зад ниския таван от облаци, светлината е прекрасна и този пейзаж – толкова класически! Мостът, униформените патрули и немските овчарки придобиват различен вид под бялото наметало. Само няколко кадъра за нас в стария мерцедес. Чакането, документите, размяната, но е много студено, без да помръдваш; за щастие, имам тези малки затоплящи стелки. Последен кадър. Колата, впрегната като шейна, ще бъде теглена от механиците, привързани с въжета по дължината на моста, за да се избегне поднасянето; времето не стига, светлината помръква толкова бързо. В пет часа всичко приключва. Впечатлена съм, когато виждам табелата „Югославия – 5 км“. Толкова много ужаси толкова наблизо.
Неделя
Много специално посещение на Боянската църква, по моя молба, с придружаващ коментар от уредника на музея. Фрески от XIII век, някои от които в момента се реставрират. Чудо. Не ги излагат, така че цветовете са непокътнати, но ги реставрират, тъй като подземната река е причинила щети. На места под най-новите фрески от XVII век се разкриват други, по-ранни – странно око, толкова живо. Един много трогателен Христос, свети Никола, разбира се, понякога лица, чиито очи ни следват, докато се движим. След това, в полярния студ, посещаваме църквата „Александър Невски“. Попадаме на православна сватба. Булката е смееща се кукла Барби, цялата в бяло, което не е „православно“. На излизане от църквата ни предлагат бисквити, което прилича по-скоро на благославяне набързо.
Понеделник, 23-ти
Беше студено, но толкова красиво, когато пристигнахме. После снегът, а сега това сиво, оловно небе, което, за съжаление, си пасва твърде добре с цвета на всичко наоколо – къщите, разбитите улици, хората. Тъга, дори повече от бедността. Нощни снимки в театъра. Пристигането ми в полицейския участък в моя сценичен костюм на маркиза. Валял е сняг, което прави обстановката много фотогенична. Режис не снима в ранната вечер. Декорът не му допада, а и явно руският сценограф не е успял да достави декорите достатъчно рано. Ние сменяме всичко почти на всеки два дни, докато в Русия това понякога отнема две години. Гримьорни – толкова реалистични, че малко се натъжавам – и тоалетни масички, обрамчени от високоговорители, които работят, понеже се чуват. Сценичната треска, макар че тук ще снимаме само зад кулисите. И това ли ми напомня за детството? За онова време в онзи град? Меланхолия и също отхвърляне.“
