Казвам се Калин, на 27 години. Занимавам се с 3D визуализация и анимация. А лятото, когато е сезонът на туризма, покрай фирмата на баща ми организираме тиймбилдинг приключения
Казвам се Калин, на 27 години. Занимавам се с 3D визуализация и анимация. А лятото, когато е сезонът на туризма, покрай фирмата на баща ми организираме тиймбилдинг приключения – влизаме в пещери, караме рафтинг, разни въжета, рапели. Нашите са алпинисти, откакто се помня. На 16 години баща ми ми възложи да карам рафт лодка с клиенти към Клуб Еделвайс и се оправях.
– Какво дете беше?
– Може да се каже, че бях малко диване. От 13 до 20 години съм вилнял из „Люлин“. Като бях малък, изобщо не ми се спортуваше. Много обичах да си седя на компютъра и да си цъкам игрички. Нашите постоянно ме караха: „Хайде с нас на планина, хайде да се катерим.“ Взимаха ме с тях, но аз винаги с едно такова леко нежелание ходех. На 15–16 години започнах с един много близък приятел и брат ми да тренирам на лостовете в Западния парк. Лека-полека всеки ден по 1–2 часа се раздвижвах така, но през останалото време бях пред компютъра. Още от малък ме научиха да карам ски, да влизам в пещери и всъщност в един момент адски много го оцених – някъде, когато станах на 18. Доста късно, в интерес на истината. Тогава ми се загуби и интересът към видеоигрите. Иначе съм завършил Прецизна техника и оптика в „Ломоносов“.
Като ученик бях отличник в предметите, които ми бяха интересни. По икономика имах тройка. Но по оптика, която ми беше главната специалност, имах шестица – много ми беше интересно. И по техническото чертане също имах шестица. Математиката я бутах – интересна ми беше, малко сложна, но се оправях.
– После с 3D визиите и анимирането ли продължи в университета?
– Академично анимация не съм учил никъде. В университета записах „Инженерен дизайн“, но не си паснах с ученето – беше много математика. Тогава си казах: „Подхващам 3D, взимам се в ръце, да науча нещо, което ми е интересно и с което мога да се подсигуря за в бъдеще.“ Адски зарибен съм по 3D-то оттогава. Програмата, на която работя в момента, я открих още в седми клас, но тогава нищо не разбирах. На 21–22 години ѝ дадох повторен шанс и вече не ми се струваше сложна. Задълбах и се получиха нещата.
В училище имах една учителка, която се зае сериозно с мен, и ходех на олимпиади по техническо чертане. Веднъж съм печелил националния кръг, втората година завърших на второ място. Там много ми се доразви 3D мисленето и пространственият поглед. В момента това ми е страшен плюс. Така се стекоха нещата, че трябваше да си направя фирма и в момента работя и я развивам. Epic Projects се казва сайтът ми – там хората могат да влязат и да разгледат.
– Успяваш ли да се издържаш от това?
– Да. Изкарват се добри доходи. И по-интересното е, че тази сфера още много трудно се засяга от изкуствения интелект. Или поне още не е навлязъл толкова навътре. Когато човек иска нещо конкретно, аз не мога да напиша един текст и чатът да ми го генерира. Това са неща, които сам трябва да направиш и, ако нямаш познания и поглед, е трудно да се случи.
Има хора, които много добре моделират в програмата, но им липсва фотографският поглед върху нещата. Покрай програмите на баща ми аз от някъде 10 години съм с фотоапарат в ръка и това много ми помага за 3D програмата – да си наглася светлините, камерата и т.н. При някои хора това просто липсва, а е нещо супер важно и генерално.
– Разкажи ни за Игри на волята: България?
– Преди да се запиша в предаването, бях гледал най-много осем епизода, и то повече частта с арените. Бяха ми супер интересни. Казах си: „Леле, какви яки трасета.“ И като видях отдолу „Запиши се на кастинг“, просто се записах. Изобщо обаче не бях гледал какво се случва извън арената и извън трасетата в социалната игра.. Това за мен беше чисто ново. Предизвикателството е факт – социалното преживяване и психическото натоварване са големи. Но с нещата, които съм правил преди това през живота ми, не беше нещо, което да ме стресне.
Общо взето – 50% играя, 50% спя (смее се). Понякога се случва между 12 и 16, даже и 18 часа да не ядеш, и непрекъснато си в движение. Накрая се прибираш в лагера и нямаш сили – направо заспиваш.
– Вкусни ли са баниците на Сапунджиева?
– Баничките са ѝ супер, не мога да я упреквам. Хубаво готви момичето.
– Какво ти направи впечатление в предаването?
– Може да се каже, че всеки е такъв, какъвто е и в реалния живот. Просто няма как да се криеш. Там на всеки му избиват чертите на характера. Какъвто си вътре, такъв си и навън.
– Поддържаш ли контакт с някого от Игрите?
– Да, с доста хора. С Лапунов например, но той е в Пловдив, иначе щяхме да се виждаме по-често. Просто след Игрите всеки си подхвана живота, който си е водил преди. Също и с Алекс сме добри приятели.
– Какво е да прекараш 8 дни в пещера? Това беше подчертано във визитката ти.
– Осем дни си в тъмница – губиш представа за много неща. Когато отидох в изолатора и го сравних с пещерата, си казах: „То изолаторът нищо не е“. Предизвикателството си е предизвикателство, защото пещерите, в които влизаме, изобщо не са лесни. Отива се, за да се проучат и намерят нови части и галерии. Това е идеята, не просто да се разходиш.
Има лагери вътре. Докато стигнеш до лагера, си изцеден, изморен, измръзнал, мокър. Правил съм го няколко пъти. Първия път, когато влязох за такава експедиция, беше за четири дни. Тогава си мислех: „Само да изляза, няма да вляза повече никога за над един ден.“ Обаче, като изляза, премислям и, като се появи нова възможност, отивам. Когато си там, на това място, не можеш просто да кажеш: „Ох, писна ми, искам да си ходя и да си легна.“ Трябва да се справяш по някакъв начин. И това много ме кефи. Един вид – тренираш физиката, психическата си устойчивост. Тренираш си границите.
– Романтичен ли е Калин?
– Романтичен е, ако го иска. Ако има муза – съм романтичен. Ако не – не.
– Имаш ли си приятелка?
– Може да се каже, че си имам в момента.
– А по улицата забелязват ли те хората?
– Хората между 18 и 25 се кефят, като ме видят. Иначе малките деца са луди. Ходих на няколко събития в училища и децата просто те обграждат – не можеш да мръднеш. Факт е, че се трупа слава, която изобщо не очаквах. Хората ме разпознават, радват се, аз ги посрещам с усмивка. Приятно е.
– Какво ти донесе преживяването в „Игри на волята“ като човек?
– Успявам много по-свободно да комуникирам с хората. Преди това комуникацията ми беше по-сложна. Когато с баща ми правим тиймбилдинги, се налагаше да застана пред 50–100 човека и да кажа нещо, и се спичах доста. Сега изобщо не се притеснявам. И това за мен е голям плюс – нещо, което исках да преборя.
– Би ли участвал пак в подобно предаване?
– Може би, още не знам. Приятно ми беше – имаше много яки моменти, но и много тежки.
– А какво не видяха хората за Калин от предаването?
– Мисля, че много трудно се ядосвам. Никога не са ме видели ядосан, освен при съвета с Пекин. В интерес на истината, мисля, че можех и повече да покажа. Но когато си за първи път там и виждаш всички тези неща… трудно ми беше да се нагодя спрямо някои ситуации. Или когато съм на арената – минаваш през компонентите за първи път и правиш грешки, които не би направил по принцип, ако си гледал трасета и т.н. Но това е интересното всъщност.
Като цяло съм доста спокоен човек. Когато възникне проблем пред мен, много рядко се паникьосвам. Подхождам дипломатично към всяка ситуация, опитвам се и двете страни да са доволни, да няма караници.
– Разплака цяла България на финала?
– И аз нещо подобно разбрах (усмихва се).
– Сега накъде?
– Не знам още. Засега водя абсолютно същия живот, който водех и преди – ходя си по пещерите, в горите, на ски, по планините, работя…
Източник: People of Sofia
