Историк: Истинският национален празник на България не е 3 март, а 22 септември
В нощта срещу 22 септември 1908 година министър-председателят Александър Малинов посреща княз Фердинанд на военния параход „Хан Крум“ край Русе. Оттам цялото българско правителство и князът поемат към Търново. По пътя царският влак спира на гара Две могили, където Малинов написва манифеста за независимостта. Под него се подписват Фердинанд и министрите.
На 22 септември, в църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново, княз Фердинанд тържествено обявява Независимостта на България и приема титлата „Цар на българите“. С този акт страната окончателно отхвърля политическата и финансовата си зависимост от Османската империя, наложена с Берлинския договор от 1878 г.
Вътрешни и външни предпоставки
Проф. Милко Палангурски от Института за исторически изследвания при БАН посочва, че вътрешната основа за независимостта е постепенното модернизиране на страната, изграждането на стабилни институции и доказването, че българската нация може да се самоуправлява като равностоен член на европейското общество.
Външнополитическите фактори също изиграват роля – Австро-Унгария планира анексията на Босна и Херцеговина, Русия настоява за достъп на военни кораби през Проливите, Гърция търси решение на Критския въпрос, а Османската империя е разтърсена от Младотурската революция.
Можело ли е по-рано?
„България е била готова още преди 1908 г. да обяви независимостта си“, коментира проф. Палангурски. „Имаме армия, институции и бързо развитие, но е чакан сгодният момент.“
Особено важно е, че България постига своята независимост без война – единствената държава на Балканите, която прави това по мирен път.
Често историците спорят дали заслугата е повече на премиера Александър Малинов или на княз Фердинанд.
„Не бива да ги делим – действа се в синхрон, според принципите на Търновската конституция“, подчертава проф. Палангурски. „Успех има, когато има функциониращ демократичен режим.“
Въпреки това, в първите дни партиите не подкрепят акта. В партийните вестници има остри нападки срещу правителството, че нарушава Берлинския договор.
Сред най-големите ползи от обявяването на независимостта е, че България става равноправен член на международното право. Държавата може да сключва самостоятелни договори и да води преговори със световните сили. Само година по-късно страната получава изключително изгоден заем.
Като минус някои съвременници посочват загубата на османските пазари. „Но пазарите са временно явление – една държава не може да гради силата си само върху тях“, обяснява историкът.
Въпреки първоначалните остри реакции, Турция приема дипломатическо решение. България сключва преговори директно със султана, а в решението активно участват Русия, Англия и Франция. В крайна сметка Османската империя се отказва от финансови претенции, а България се задължава да изплати на Русия 82 млн. франка за срок от 75 години.
Великите сили първоначално са против – както при Съединението. Но още през октомври 1908 г. приемат мирното уреждане на въпроса.
Първата годишнина на Независимостта през 1909 г. е отбелязана тържествено у нас и в чужбина. След 1944 г. обаче датата е обявена за „царски празник“ и изчезва от официалния календар.
„Суверенитетът не се вписваше в доктрината на СССР за ограничен суверенитет“, коментира проф. Палангурски. Едва през 1998 г., след активна кампания на историци, общественици и с подкрепата на президента Петър Стоянов, 22 септември е възстановен като официален празник.
„Националните празници в модерните общества започват с Деня на независимостта – когато народите придобиват пълен суверенитет“, подчертава проф. Палангурски.
„Не е логично да честваме чужд договор, в който не сме участвали. Истинската дата, в която България се нарежда сред независимите държави, е 22 септември 1908 година.“
