Илия Добрев угасна в деня на Апостола
Съдбата инсценира странни съвпадения, за да ни накара да помним. Преди една година почина големият актьор Илия Добрев – странно, точно в деня на честването на смъртта на Левски, чито образ той превъплъти във филма „Демонът на империята“. Масата зрители го помнят и знаят, дори без да са го гледали, именно с тази роля на неуловимия и многолик „Джингиби“.
Обаче Илия Добрев изиграва тълпа от герои, докато е на работа – почти цял живот – в Театъра на армията и малко време в Сатирата. Режисьорите усещат, че той е много смешен в комични роли и използват контраста между вида му на професор интелектуалец с лирична натура и преправянето му в човек плебейски и материален. Леон Даниел първи го усети и му даде ролята на Кратун в „Напразните усилия на любовта“, където неговият хитрец „от народа“ пързаля надутите благородници самохвалковци.Това изпълнение донася на актьора наградата на Съюза на артистите за най-добра мъжка роля на 1975 г. Илия Добрев повтаря този успех през 1988 с ролята си на проф. Преображенски, който в спектакъла „Кучешко сърце“ на Иван Добчев в Сатирата вярва, че от куче може да се получи умен и „развит“ човек. Този широк диапазон на човешки характери и актьорски възможности не се забравя от колегите на Илия Добрев във Военния театър. Те смятят, че съвпадението на датите преди година е изместило нужната почит на обществото към кончинта на актьора и сега предлагат да си спомним повече за него. Илия Добрев като колега на сцената и като учител в НАТФИЗ е в спомените на Нети, завършила академията в класа на Стефан Данаилов и Илия Добрев, и на големия му приятел и състудент Стефан Мавродиев. Но на първо място е изповедта да дъщеря му Яна Добрева.
Яна Добрева:
Татко
В детството ми: претъпкани театрални салони и един фъфлещ Кратун на сцената – залата се превиваше от смях.
Помня и красив млад мъж, който носеше на ръце мъртвата си любима – залата се превръщаше във вопъл от плач. Това беше моят баща и неговият огромен актьорски диапазон – от “Напразните усилия на любовта” до “Смертию смерт поправ”.
Владееше хумора, владееше и трагедията. Владееше всякакви превъплъщения, затова големи гроздове деца тичаха след нас по улиците и крещяха:
“Джингиби,
предай се!”
Ами Брик в “Котка върху горещ ламаринен покрив” – той излизаше на сцената и сякаш аурата му се уголемяваше все повече и повече, докато поглъщаше зрителите.
Нямах баща в класическия смисъл на това понятие. Имах огън, предизвикателство, висока летва, театрален бог. Имах трескави разговори по време на репетиционните периоди и “Шшшт, тихо, татко ти трябва малко да поспи!” преди премиерите. Имах отсъстващи родители, но присъстващи творци. В семейството ми живеехме с нови роли, много работа, записи в радиото, снимки в телевизията и киното, трескави вълнения, търсения, звездни мигове, силни изисквания и целене в най-доброто и най-високото.
Истината е, че
исках баща
като баща.
Но имах актьор
и вдъхновител. Театърът беше смисълът на живота му, а да знаеш отрано и до края смисъла на живота си, е голям късмет. Роден с мисия в изкуството, той творчески заразяваше и повеждаше след себе си. Чуплив и раним и смайващо устойчив. Влудяващо сантиментален романтик, който нямаше характера да е пробивен и нечестен. Не попадна в евтини битки. Не потърси лоби, за да се защити. Сам премина през посредствеността около него, през враговете си, през сриването на театъра от пиедестала му и масовизирането му до нисък шоупрограмен продукт. Дори в най-безсмислените времена
той остана
мечтател
Издържа завистите, обидите и остана рицар на добротата и смеха. С възрастта ставаше все по-непримирим въпреки опитите ни да го смиряваме. Примиримите живеят по-дълго, но пък непримиримите отнасят нещо важно в другия свят. Затова вярвам, че когато преди една година татко се качи при Господ, му занесе нещо съществено: волята си за живот и волята си за чисто и красиво изкуство.
Нямах баща, който след работа се прибира вкъщи, напротив, той тогава тръгваше за представление, но имах главния си редактор – критичен и безпощаден, не разрешаваше фалшиви думи и когато успявах, се радваше на работите ми като на новородени бебета. Разпръскваше идеи, както небето пръска звезди в нощите на звездопадите.
Имах баща
подбудител и
вдъхновител Преподаваше ми във вихрено движение – работейки, бързайки. Не изигра само едно представление в живота си – последното “Търси се стар клоун” в Народния театър падна, защото той вече нямаше как да стане от леглото. Но и в сетните си дни и часове говореше за пиесата, която искаше да постави. В болницата режисираше и играеше в мислите си. Вдишваше и издишваше театър, макар и през кислородната маска.
Все тичахме нанякъде, все нямахме време да си казваме колко се обичаме. Слава богу, накрая си го казахме много пъти. За първи път разговаряхме приглушено и в покой. Научих много от него, а последният му урок беше най-важният: че само обичта и прошката имат смисъл. Той ми прости, че понякога исках по-друг баща. Всичко ми прости. Каза ми, че съм се справила. Благослови ме.
Благодарна съм,
че имах точно
този баща
Преди година го изпратихме за по-дълго време. Дори и най-неспокойните като него трябва малко да си починат. Но не е завинаги и не е сбогом. Просто е до някога и до другаде. За мен, мама, брат ми и внуците му Вихър, Ния и Ясен бе чест да бъдем неговото семейство и да съпровождаме грамадния му талант. И докато ние дишаме, ще диша и той, макар и невидимо.
Антоанета
Добрева-Нети:
Наричахме го Тийчъра
Тийчъра (учителят), както му викахме в НАТФИЗ, ми правеше забележки, но ако можеше сега да ме гледа на сцената, щеше да види, че съм усетила забележките му. Имаше към мен една основна. Казваше ми: “Ти си много емоционална. Недей да хвърляш емоцията, задържай я, но пускай гласа да излиза от теб. Онези хора долу виждат и чувстват, ще те разберат. Всичко ще се прочете, не се притеснявай!”
Тийчърът обичаше на сцената да има хубав разказ, плътни образи, никакви залитания. Когато режисираше, гледаше да не се показва. Зрителите да не виждат къде се е намесил режисьорът и представлението неусетно да влиза в сърцата и умовете им.
Илия Добрев станахме колеги във Военния театър, но не можех да си преобърна езика и да му говоря на “ти”. За мен си оставаше тийчъра. На първия тур другите кандидати ме бъзикаха, че ще успея, защото съм роднина с Илия Добрев. Ама тази фамилия Добрев е популярна в България!
Той искаше да ни научи на искрено преживяване на сцената и всеки фалш го дразнеше. Беше деликатен човек и когато правеше забележки, правеше ги с емоция. Скачаше на сцената, показваше и когато виждаше нещо хубаво, много се вълнуваше. Често виждахме сълзи в очите му.
Всичко, на което ни учеше Илия Добрев на теория, го виждахме тук, в театъра – да сме искрени, да умеем да говорим добрe (това много, много изискваше), да имаме хубава дикция и да следваме логика в играта, като намираме нужната интонация за всяко изречение. Гледах репетициите на Коко Азарян на “Опит за летене”. Тийчъра играеше Хаджи Аврам Опитомителя. Беше измислил едно приспособление – ходеше с кошница, в която имаше изкуствена врана. Цветна, смешна и очевидно изкуствена. А той с такава любов ѝ казваше: “Моммо!”, все едно, че беше жива.
Илията искаше от нас тоталност в играта. Никога няма да забравя онова, което не ни спестяваше: “Трябва да знаете- професията на артиста е винаги да ви избират! Може предишната ви роля да е била фантастична, но ако се провалите на следващата, все едно, че сте плюли на всичко, което сте правили дотогава!”
Стефан Мавродиев:
Три години се
бореше с болестта,
пневмонията
го довърши
Илийката до последно беше на сцената. В последните 3 години той се бореше с болестта. Или тя с него – не знам кой повече успяваше. Бяхме заедно до последните му думи на сцената. Месец преди да си отиде, играхме в Народния театър “Търси се стар клоун”. После го удари бронхопневмония. Казах си: “Леле-мале, това е страшно!.” Та той нямаше имунна защита. Преди представлението виждах, че е на края на силите си. Дойде много отпаднал. Като почна да играе, все едно, че му няма нищо. И след представлението се чувства чудесно, пием си червено винце горе в клуба, говорим си. Обаче след това представление постъпи в болница. Пневмонията го довърши.
Много ми е жал
за него! Обичах го,
а и той беше обичлив човек! Фин, елегантен! И много талантлив! Когато режисираше, непрекъснато вадеше от главата си нови и интересни предложения. Той влагаше своите усещания към целия свят, към живота на човека.
Много добре се разбирахме с Илийката. Та ние се усещахме един друг. През последните няколко месеца работихме заедно в две радиопиеси – едната на Палми Ранчев, другата – “Човекоядката” на Иван Радоев. Той беше режисьорът и ме извика да играя Топузов в “Човекоядката”. Хубава роля, вече класика. Когато можехме, когато се откъсвахме от задълженията в театъра, работехме заедно. И така до последните му дни.
