Илиана Раева: Не плащам данък обществено мнение, трудно е, когато се налага да не казвам истини, а това, което искат да чуят хората
- Когато съм безцеремонно смела, постигам мечтите си. Страх ли ме е, губя
- Препълненият “Уембли” крещеше името ми: Раева, Раева
- Първата ми треньорка – Златка Бончева, ни караше да пишем стихове и да рисуваме
- Не си представям живота без Наско. Били сме заедно и в най-лошите моменти, дава ми самочувствие и на жена, и на професионалист
- Ще разказвам на внучките ми за моите три свята: с техния дядо, с моята професия и за този, който е далече от светския живот – в него има звезди, Космос душа, сърце и енергия
– Да ви върна към 1978 г. – Мадрид, Испания… г-жо Раева?
– Леле, колко назад. Това беше моето първо излизане на голямо състезание като национална състезателка, бях една от най-малките, всъщност най-малката гимнастичка – на 15 г. Това европейско първенство в Мадрид за мен беше изключително събитие. Спомням си огромната препълнена зала колодрум. А публиката – изключително екзалтирана. Имах едно испанско съчетание на “Кармен” на лента. Участвах с величия в този спорт като Ирина Дирюгина, Галимаша Гурова, Кармен Ришар, която беше много известна. Страхотни спомени, много приятни. Аз съм от онзи тип спортисти, които обожават да се състезава в препълнените зали, за мен беше спектакъл.
– Следващата година е Лондон, с който е свързан и най-скъпият ви спомен от състезателните години.
– Той е много специален, най-големият ми успех е в Амстердам, но споменът, който най-много обичам и наистина е много специален, е точно Лондон. Причината е, че за първи и последен път в историята публиката накара съдиите да се съберат, да преразгледат оценката, да я повишат и да ме направят световен шампион на бухалки. Затова е много специален.
Помня как колодрумът на “Уембли” препълнен крещеше името ми: “Раева, Раева, Раева”, докато 15 мин съдиите заседаваха в треньорската стая, гледаха видео, след което излязоха и повишиха оценката ми.
Беше много емоционално. Това беше първото световно първенство, на което наистина бях най-малката участничка. Спечелих златен и сребърен медал. Два медала, които бяха с изключителна тежест, защото малко преди това имаше спад в художествената гимнастика.
Много обичах да се състезавам, обичах да усещам пулса на публиката, емоцията и душата на публиката. Тя много осезаемо се усеща от състезателя. Харесваше ми да ги екзалтирам аз и да ги карам да крещят, да викат, да се вълнуват.
– Кои са нещата, които няма да забравите от първата ви треньорка Златка Бончева?
– Никога няма да забравя уникалните ѝ сини очи. Те бяха като Рилските езера. Обикновено се казва, че сините очи са студени, но нейните излъчваха изключителна топлина и любов. Тя развиваше талантите ни не само като гимнастички. Разбираше, че ние се влюбваме в този спорт, но не всеки може да се осъществи, не всеки става шампион и това може да остане една много силна травма у един неосъществен състезател.
Затова тя развиваше много различни качества у нас. Караше ни да пишем стихове, да имитираме актьори, да имитираме певци, да рисуваме, да правим саморъчно мартеници.
Някои от нашите момичета, които не са от известните имена в гимнастиката, и до ден днешен имат бизнес с мартеници, други пишат. Златка Бончева е изключителен педагог, космос в детската педагогика. Аз се смятам за благословена, че имах честта да бъда нейна състезателка.
– В спорта се изисква здрава дисциплина. Кое беше най-трудното нещо през онези години?
– Когато ни взе Нешка Робева, се искаше от нас да печелим медали. Тренировките ставаха много трудни. Изискваше се много силен характер, за да можеш да спазиш такава дисциплина.
Ние бяхме в пубертета, когато всичко бушува в организма ти, в главата ти. Не възприемаш 100% нещата такива, каквито са в действителност. Имаш свое виждане за всичко. Натоварванията са огромни, очакванията също и всичко тежеше. Но това ми даде огромния шанс да се осъществя като гимнастичка, да спечеля толкова медали, да се чувствам много щастлива и успешна.
Има много талантливи гимнастички, които и до ден днешен имат психическа травма, че не са се реализирали.
Нешка беше изключителен треньор. Благодаря ѝ, за късметлийка се смятам, че бях при нея, за да постигнем тези големи резултати. Това ми отвори огромен път към реалния свят и един свят към мен и моите възможности, към моята личност, към моите разбирания за нещата. Страшно много получих. Единствено мога да кажа благодаря, благодаря и на спорта, който отвори вълшебните си врати пред мен.
– Какво бихте казали днес на седемгодишната Илияна Раева, която за първи път стъпва в спортната зала?
– Искрено ѝ се радвам и я харесвам. Илияна Раева на 7 г. беше отворила широко обятията си за света, за живота. Попивах, обожавах живота… и така до ден днешен. Бях много ненаситно дете, исках всичко да знам, всичко да получа, всичко да имам. Бях много смела. Сега от позицията си на моите 60 г. виждам даденостите, които са ме спасявали по време на житейския ми път, независимо дали е бил спортен, или личен. Благодаря на родителите си, които ме възпитаваха страхотно. Много съм благодарна на всички, които срещнах по пътя си, които ми дадоха, които взимаха от мен, които ме караха да летя, които ме караха да пълзя, които ме караха да се радвам, които ме караха да вия от болка, да страдам, да изпитвам катарзиси. Всички съм ги срещнала за моето израстване и за моето осъществяване като личност и като професионалист.
– Днес коя сте?
– Днес съм малко по-спокоен човек, който продължава много силно да обича живота и да очаква предизвикателствата. Опитвам се по различен начин да оценявам от онази смела Илиана – хала абсолютна бях. Препусках по пътя си и много рядко се обръщах встрани. Пропуснах много, устремена към нещата, които съм желала.
Сега ходя по пътя си, оглеждам се, виждам много неща по друг начин. Най-важното, преоткривам себе си в много голяма дълбочина. Уникално е усещането да откриеш у себе си качества, които животът ти не е имал време да опознае и да види. Много се стремя в момента да казвам смело на себе си: “Не, това не ти харесва, кажи, че не ти харесва, и това много ми харесва и ще направя това, което ми харесва”.
До този момент, ако в някакво процентно съотношение трябва да дам отговор имах ли свободата да казвам и да правя това, което искам, в един много огромен процент аз правех и правя нещата както ги исках, без да плащам данък обществено мнение.
Вече от позицията на поста, на който се намирам, се е налагало да се вслушвам, да преглъщам, да премълчавам, да не казвам истината такава, каквато е, а да казвам това, което биха предпочели да чуят хората – това е много трудно за мен. Научих се да го правя, но в по-голяма степен съм правила това, което съм смятала аз, че е правилно, че е истинското, че е доброто, и не съм се страхувала. Много уважавам смелостта у себе си.
– Как успяхте да се научите?
– Мисля, че всички качества, добри и лоши, са заложени у човека. От много малка съм такава, никога не съм изпитвала притеснение да говоря с царя и да говоря с просяка. Изпитвам абсолютно спокойствие да разговарям с всеки и виждам как болшинството хора имат притеснение с кого говорят, как говорят, какво ще кажат. Никога не съм имала такива притеснения и смятам, че тази смелост, която нося у себе си, тя, първо, ми е вродена и, второ, животът ми предостави такива събития, в които се наложи да се запозная с това мое качество, да го съхранявам и да знам, че то е много силно мое оръжие. Колкото пъти съм била безцеремонно смела, а това не много често, след това съм имала страхотно постигане на мечтата си. Когато съм се страхувала – независимо в какъв аспект, съм губила. Затова, когато искам нещо, съм много смела и се хвърлям.
– Имате ли страх от провалите?
– Не! Провалът смачква човека и го кара много силно да страда. Страданието в същото време е извисяване. Провалът при мен винаги жестоко е събуждал амбицията ми. Не бих казала, че всичко това дължа на силния си характер. Това е даденост. Родена съм с това – ако има кауза пердута, дайте ми я на мен, аз съм там. Ако нещо се струва на някого напълно неизпълнимо, за мен това е най-големият магнит в живота. Нямам търпение да се хвърля в тази кауза, за която всички казват: “Ти си луда, абсолютно се обричаш.”
Поех художествената гимнастика и казах, че ще я изкача на най-високия връх. Това беше през 1993 г., събрах треньорите, когато създадох клуб “Илиана”, и казах, че започваме да работим за световни олимпийски титли. Не се отказах, докато не ги постигнахме преди 2 г. Успехът зарежда, загубата учи и извисява, затова загубите никога не са ме прекършвали така, че да се откажа.
– Винаги сте много откровена. Това пречи или помага?
– Първо ще започна, както винаги, с хубавите неща. На мен много ми е помагало. Смелостта, когато съм зашлевявала някого с истината, задължително след това съм имала дар Божи да постигна това, което съм искала, влизайки в някакъв страшен конфликт. Да кажа моята истина, ми е помагало и ми е пречила.
– За какво сте благодарна днес на съдбата?
– За всичко. Както казах и в началото на нашия разговор, благодарна съм за всичко, което ми се случва в живота, което ми се случи до момента. Знам, че съдбата за всеки човек е подготвила само това, което той най-много заслужава, и само това, което той може да понесе.
Абсолютно вярвам в тези две изречения и в този смисъл съм благодарна за всичко, което срещнах по пътя си, всичко, което преживявам по пътя си, всичко, в което успявам, и всичко, в което не успявам. Както казах преди малко, аз вярвам, че успехът и провалът, хубавото и лошото, денят ни дава живот, нощта ни дава сънищата. Всичко е само за наше добро и наше израстване. Доколко ще го осъзнаем, тук вече са голямата въпросителна и ключът към загадката – тайнството живот.
– А на Наско Сираков за какво сте благодарна?
– За това, че го срещнах. За това, че е до мен и ми е дал толкова силни емоции. Всичко съм преживяла с този човек. Уникални, прекрасни и други лоши неща. В най-трудните моменти сме си помагали един на друг. Всичко, което могат да преживеят двама души, които са обречени да бъдат заедно, ние сме го преживели. Понякога си мисля какъв би бил животът ми без Наско, и ми е много трудно да си го представя. Дава ми странна сила, увереност, едно невероятно спокойствие, една любов и самочувствие и като професионалист, и като жена.
– Кои са моментите, които ще разказвате на вашите внучки?
– За моите три свята ще им разказвам: моя свят с техния дядо, личния ми живот. Ще разказвам за моята професия и ще разказвам за моя свят, който е много интересен и много далече от светския живот, който е вълшебен, в който има много звезди, Космос, дух, душа, сърце и енергия.
Илиана Раева е гост 100 в подкаста „24 ЧАСА ОТ ЖИВОТА“, в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща – любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Анатолий Попов преди три години създаде този нов канал с марката „24 часа“ – „24 часа podcast“. Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното – историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези едночасови разговори си заслужава да бъде и чуто, и прочетено.
