Иво Сиромахов: Тръгнах си, когато ми беше казано да карам по-кротко. А аз не мога
„Големият шеф добродушно и бащински напляска малките палавници от прислужващата партия“ — така Иво Сиромахов обобщава с една фраза края на последната българска политическа оперета в интервю с Ивайло „Нойзи“ Цветков за „Дойче Веле“.
Законопроектът на „Има такъв народ“, който щеше да вкарва хора в затвора за „разпространяване на лична информация“, беше оттеглен. И Сиромахов реши, че му е дошло време да си тръгне от екипа на Слави Трифонов.
„Свободата е като иронията — или я носиш в себе си, или не“, казва той. И ако си я носиш — няма как да не се засмееш дори през зъби, когато гледаш как властта играе театър на морала.
„Иронията не е поза, тя е рефлекс“, казва Иво. „Имам го от дете — ти, като мой съученик, можеш да потвърдиш.“
Той цитира Радичков: „Човек опитомява думите“, и добавя — „понякога и те нас опитомяват. А друг път — ни озверяват.“
Думи, които днес звучат почти като диагноза на цялата публична среда.
Според него честна медийна среда в България няма от 2009 г. — откакто Бойко Борисов „яхна журналистическата общност и я превърна в послушно добиче, което пасе кротко край магнолията в Банкя“.
И тук Сиромахов не щади никого:
„Поробването на медиите не беше насилствено. То стана доброволно. Собствениците полегнаха сластно пред министър-председателя, наричаха го ‘Бате’ и бяха обладани от него досущ като хетерите от ‘Златното магаре’. Само че нашето магаре се оказа обикновено.“
И точка.
„ИТН нагазиха в калта, защото гледат, че и другите така правят. Опитват се да са като батковците, с надеждата някой ден да ги поканят на голямата маса при тлъстите пържоли“, казва той с обичайното си спокойствие.
„Краят на свободата в медиите беше изконсумиран по взаимно съгласие. Така че е лицемерно да плачат за нея.“
Иво си спомня 90-те и първите години на новото хилядолетие с онова леко пиянство от свобода, което трудно можеш да обясниш на човек, израснал в днешния фейсбук-вакуум:
„Тогава медиите бяха живи. От ‘24 часа’ до ‘Егоист’ и ‘Ку-ку’. Опиянявахме се от свободата и мислехме, че винаги ще е така. А тя, както казваше Радой, е като хляба — всеки ден се меси и се изяжда.“
След четвърт век в „Шоуто на Слави Трифонов“, Сиромахов просто решава, че не може повече да прави компромиси:
„Тръгнах си, когато ми беше казано да карам по-кротко. А аз не мога. На 53 години съм — късно ми е тепърва да се уча да се навеждам. От всички възможности, които животът ми предлага, най-любима ми е тази – по всяко време да стана и да си тръгна.“
„Авторитарната власт най-много се бои от смеха“, казва Сиромахов. „Добрата сатира ги подлудява. След 9 септември първите, които убиха, бяха сатирици – Райко Алексиев, Сашо Сладура… Сатрапите могат да преглътнат всичко, но не и присмеха.“
И ако си мислите, че „Шоуто на Слави“ е прекрачвало граници – не сте гледали британците.
„Пуснете си Little Britain. Там ако направиш такъв скеч у нас, ще те обесят на първото дърво.“
На въпроса за „мръснишкия“ му хумор Сиромахов отвръща с леко подигравателен тон:
„Това могат да го кажат само хора с тежък дефицит на културни познания. Подобен хумор има от Дионисиевите шествия до Бокачо и Чосър. Това е народен, телесен, празничен хумор. В секса няма нищо мръсно — но народ, който нарича интимните си органи ‘срамотии’, няма как да го разбере.“
„Не вярвам депутатите да са диментори, които се събуждат с мисълта ‘как да прецакаме народа’. Вероятно имат добри намерения — просто са избрали най-глупавия начин да ги изразят.“
„Имаше обаче един забележителен момент в цялата оперета, на който цвилих от кеф. Това беше моментът, когато Бойко Борисов изведнъж се появи в любимата си роля на народен закрилник, който спасява раята от душманите, и каза, че ще оттегли закона на Слави . Големият шеф добродушно и бащински напляска малките палавници от прислужващата партия, след което изрече една велика фраза: „Депутатите не са прочели законопроекта, както трябва. Сега ще го четат така, както трябва.“ Това е може би най-точното и безпощадно описание на българския парламентарен живот“.
„Нашата политика е: дайте тука да хапнем нещо“
Сиромахов никога не е искал политическа кариера, въпреки че е можел да я има:
„Българската политика не е политика. Това е ‘дайте тука да хапнем нещо’. Демокрацията предполага плурализъм, а партиите са монотеистични секти с вожд и крепостни. Един натиска бутон, друг им подхвърля лакомства. И всички чакат конгреса, за да си направят селфи с Вожда.“
„Не съжалявам за нищо. Благодарение на ‘Шоуто’ се срещнах с Горбачов, Валенса, Карл Люис, Клаудия Кардинале, Ървин Уелш… Това не е малко. И сигурен съм, че сме оставили следи у хората,“ допълва Сиромахов в края на интервюто.
