Иван Гешев: Възприемам себе си като инструмент в ръцете на Господ
Възприемам себе си като инструмент в ръцете на Господ, заяви Иван Гешев в интервю с Валерия Велева за Епицентър.
Започнахме срещата с главния прокурор Иван Гешев в първия ден на Страстната седмица като интервю и я завършихме като разговор – за вярата в Бог, за Възмездието, за Смирението, за Враговете и Приятелите. Гешев е събеседник, който изненадва с вижданията си за отговорността пред професията; за мисията; с която чувства, че е натоварен; за кръста, който носи.
– Срещаме се с вас, г-н Гешев, точно месец след обявяването на извънредното положение. Вие бяхте един от хората, които настояваха за по-радикални мерки. Все още не сме стигнали до пика на заразата и до тежки възбрани и ограничения, които наложиха и наши съседи, и страни от Централна Европа. Справихме ли се, ние българите, в този период?
– Продължавам да твърдя, че който иска да има мир, трябва да се готви за война и това не е мой цитат. Когато казах, че ни предстои почти военно положение, никой не повярва. Но вече и папата в последната си проповед сравни медиците, изгубили живота си в битката с коронавируса, с войници, загинали на фронта.
Анализът ми към момента е следният – макар трудно и колебливо, вървим две крачки напред, една назад. Взехме нелоши мерки, които изпревариха много страни от ЕС. Те не са в обема, който предприеха в Италия и Испания, но това в крайна сметка е преценка на оперативния щаб, правителството и парламента. Научен съм, че когато има някакъв проблем, се слуша специалист – в случая това са лекарите. Първият път, когато леко се притесних, беше в неделя, когато слушах директорите на няколко столични болници за това, какво може да ни връхлети, ако не спазваме карантината. За да кажат тези силни думи, значи те са притеснени. Техните думи трябва да са знак към българското общество, че наистина има сериозна опасност и се надявам да бъдат чути от всички.
– И в тази опасност, кой как реагира?
– Моят анализ сочи, че има две групи от хора, които се противопоставят на мерките за защита на здравето на българските граждани. Едната са традиционните мрънкала – те си мрънкат за всичко и са част от нашето ежедневие. На тях не им обръщам внимание. Но има и една по-сериозна група, за която в други времена е по-правилно да се използва термина „мародери“. Това са хора, които оказват доста сериозна политическа, медийна и всякаква друга съпротива към въвеждане на каквито и да било мерки.
– Каква е причината да го правят?
– За мен единствената логика това да се случва по този начин е постигане на политически, икономически и финансови интереси като последствие от евентуалния провал на държавата в борбата с коронавируса, който те искат.
– Това е доста сериозно! Каква е тази група, организирана ли е?
– Не казвам, че тази група е хомогенна, става въпрос за различни хора с индивидуални интереси, които не съвпадат с интересите на повечето български граждани – тях не ги интересува например, че държавата може да последва варианта Италия, където всички видяхме военните камиони с трупове. Тях ги интересуват други неща – да спечелят следващите избори, да реализират печалби на гърба на тази криза, печалби дори в репутационен аспект, не само финансов.
– Към коя група причислявате Волен Сидеров?
– А, Волен Сидеров! Даже не бих го сложил и към втората група. Традиционно той си е анархист – той е човек, който винаги е против нещо.
– Какви мерки ще приложите спрямо него?
– Има образувано досъдебно производство. Какво ще направи наблюдаващият прокурор – той ще реши.
– Как завърши сагата на непокорния Владимир Каролев?
– Не знам дали е завършила. За да завърши тази сага, използвам вашата терминология, делото трябва да влезе в съда и да има присъда. Той внесе гаранцията от 50 000 лева, за да излезе от ареста. Това е стандартна процедура, която прилагаме към всички, независимо дали са бивши, настоящи политици, независимо към коя гилдия спадат. Това е начинът на Прокуратурата да покаже, че е обективна – когато подходът е еднакъв във всички случаи. Дали е извършил престъпление, ще прецени българският съд.
– Вие имате отношение и към вярата, и към църквата – нямаше ли да е по-добре, ако бяхме затворили храмовете, както стана в цяла Европа?
– Може би ще ви изненадам, но ще кажа, че нямаше да е по-добре. Знам как това ще прозвучи и как ще бъде коментирано. Но ще кажа какво мисля – това, че не затворихме храмовете, е знак от Господ, че нещата у нас ще се случат добре. Защото, за разлика от много църкви, които твърдят, че са ортодоксални православни християни, ние сме единствените, които не затворихме храмовете. А да затвориш храм, е все едно да затвориш болница.
– Но папата затвори базиликата „Свети Петър“, а ние не посмяхме да направим това с нашите храмове, по-предани ли сме на вярата?
– Казвам ви личното си мнение като вярващ християнин – за мен това е знак, който Господ ни дава, че благодарение на това ще излезем от тази криза по-силни и по-добри. Правя много ясна разлика между това дали е затворен храмът и дали се призовават хората масово да се стекат на съответните служби – това са две различни неща. Аз видях в петък много малко български граждани в храм, които бяха взели всички мерки за предпазване – имаха ръкавици и маски. Всеки, който вярва, може да се обърне към Господ и от вкъщи – пред домашната икона и дори без икона. Вярата е в сърцето. Не е задължително всеки път да се ходи в храма. Но това, че не са затворени църквите, не мисля, че е нещо лошо и че поставя опасност за здравето на българските граждани. Сигурен съм, че дори на Великден там няма да има много хора. Всеки може да се обърне към Господ от собствения си дом. Иначе е нормално, кръгът, който наричам анархо-либерален да не харесва и да атакува Църквата, те не харесват нищо българско и национално.
– Вие къде ще бъдете на Великден?
– В дома си.
– Много хора се притесняват какво ще стане след коронавируса. В момента лекарите спасяват човешки животи, но прогнозите за икономическата криза, която ни връхлита, с всеки изминал ден стават все по-стряскащи. Това ще има социални измерения, които ще изострят ситуацията в страната.
– Многократно казвам, че това е вид война. Военната терминология, която използвах още в началото на епидемията, беше повторена от почти всички европейски лидери. Мерките, които взимаме – за ограничаване на движението, и куп други забрани, по същество се прилагат във военна ситуация. Ясно е, че сме във война със заразата. Тази война има две страни – едната е самата епидемия, втората са икономическите последствия. За мен водещо в тази ситуация би трябвало да бъде борбата за здравето и живота на българските граждани, като паралелно се взимат всички възможни към момента икономически мерки за времето, когато заразата ще отмине. Войната сега е за живота и здравето на българските граждани. Икономиката не може да се развива в момента, най-вече защото световната икономика е спряла. Никой световен лидер не може да предвиди какво ще стане след отшумяване на ситуацията с коронавируса. Когато свърши тази криза, тогава основен приоритет за нас ще остане икономиката.
– Въпросът е дали ще издържим и дали няма социалното напрежение да се изроди, примерно, в гладни бунтове, както прогнозират някои?
– На всеки един от нас е ясно, че няма как за един-два месеца да стигнем до гладни бунтове. Някъде четох, че представител на сектор „Рибарство“ е казал, че можем да издържим една година само ако се храним с риба и без да реализираме никакъв внос. Така че това, което вие казвате, са по-скоро политически твърдения на тази, втората част българи, която описах, и която цели финансови, икономически и всякакви ползи от кризата. Ние от глад за два месеца няма да умрем. Историята е показала, че сме губели войни, губели сме български животи, минали сме през болести, глад, в къщите са оставали само жените, но българската нация е оцелявала. Това, че ще умрем от глад за два месеца, е икономическа спекулация. Но това не означава, че някои хора не губят работата си, не означава, че няма икономически последствия, не означава, че държавата не трябва да взима мерки в подкрепа на социално уязвимите слоеве, но това са две различни неща. Много ме дразни опита на част от българската политическа класа да използва тази война с вируса, за да извлече политически дивиденти. И ако имам някакви притеснения освен тези, които изпитах, когато слушах директорите на болници в неделя, то те са за поуките от историята. Ние не сме загубили нито една битка, нямаме нито едно загубено знаме, но и нямаме нито една спечелена война. И това е заради българските политици, а не заради българския войник. Притеснявам се, че част от политическата класа дава всичко от себе си да загубим и тази битка. Надявам се да не успеят!
– Когато казах за глада, имах предвид и думите на президента Радев, който предупреди, че гладът може да победи страха и отсега трябва да направим така, че да не допуснем това.
– Няма да коментирам президента, аз уважавам българските институции. Казах принципното си становище за категориите хора, които коментират кризата и какво целят с това, което казват. Всеки читател, слушател може да си изгради сам впечатление президентът към коя група се причислява, премиерът към коя група е, аз към коя група съм. Но ще кажа нещо позитивно, защото не искам разговорът ни да е тъжен – имам добро усещане, че след тази криза можем да излезем по-силни и по-добри. Както казват японците – всяка криза е възможност. Виждам и в тази криза най-доброто от българския народ. Отдавна не съм виждал толкова хора да даряват, независимо дали пари или кръводаряване или нещо друго. Виждам и една огромна съпричастност. Тази криза ще раздели лошите от добрите хора, ще раздели зърното от плявата и може би ще издуха мръсната пяна, която плува отгоре вече 30 години по време на т.нар. Преход.
– Тази криза съвпадна с вашите 100 дни, тръгнахте много напористо, дори агресивно, предизвикахте остри реакции. Каква оценка вие си давате?
– Ще бъда откровен – 100 дни се дават на политиците. Аз не съм политик. Още по времето на изслушването си пред ВСС заявих, че не очаквам никакъв толеранс и че няма и да го получа.
– И не го и получихте!
– Да, не го получих. Това е по-скоро въпрос към някой политик. Аз се старая да правя нещата, в които вярвам и върша всичко възможно те да се случат. Дали ще успея да ги направя, е отделен въпрос. Но ако говорим за първите 100 дни – смятам, че подредихме правилно нещата в Прокуратурата, зададохме определени приоритети, изградихме добро взаимодействие на всички нива. Смятам, че ще продължим да работим в посоките, които сме определили.
– „По корем да се влача, ще направя всичко възможно да оправдая очакванията на българските граждани” – това са ваши думи, много амбициозни. Не се ли изхвърляте?
– Не са амбициозни, искрени са. Аз наистина ще го направя. Много добре разбирам какви са очакванията на българските граждани. В предишния ни разговор, аз ви казах, че съм част от обикновените български граждани и през годините винаги съм бил част от тях. По някакво стечение на обстоятелствата сега към главен прокурор, а преди това зам.-главен. Продължавам да комуникирам със същите хора, с които комуникирам от 30-40 години и много добре знам какви са очакванията на хората. Ще се опитам да го направя – дали ще успея, времето ще покаже.
– Президентът няколко пъти ви хвърли ръкавицата, като заяви, че търсите престъпност и корупция навсякъде, но не и в Министерския съвет, където се разпределя бюджетът и където се определят обществените поръчки. Защо не реагирате?
– Не знам защо президентът пропуска, че има министър, който е в ареста. Вероятно е забравил, може би е моментът да му напомня. Май вече всички забравиха това.
– Ами тогава да припомните на какъв етап е разследването срещу бившия министър Нено Димов?
– Не спираме да работим. По всички важни дела прокуратурата продължава да работи по същия начин, както и преди кризата. Но след като се промениха приоритетите на държавата, нормално е и тези на прокуратурата да бъдат пренаредени. Единственият приоритет, който не сме променили, е битовата престъпност. А като се върнем на темата за политиците, не визирам президента, ще подчертая отново, че много от тези, които вие наричате моите врагове, не могат да разберат няколко неща за мен – аз не съм политик, мен рейтинги не ме вълнуват. Аз имам 7-годишен мандат. Нямам нужда да взимам решения, само защото са обществено популярни, но не са правилни. Не се притеснявам да взема непопулярно решение, което ще ми повлече негативи и обществени последици на следващите избори. Пред мен този избор не стои. Аз мога да се опитам да направя всичко, в което вярвам, и което е в рамките на закона. Да се съобразявам с рейтинги и социолози – тези неща за мен нямат никакво значение, те са политиците. Единственото важно е да правя нещата, в които вярвам и които очакват българските граждани. А аз знам какво искат хората, защото съм част и съм между тях.
– Някои от вашите критици смятат, че се опитвате да превърнете президента Радев в жертва.
– Президента, в жертва ли?
– Да. Създава се усещането, че го „гоните“. Дори в последното си интервю, той подчерта, че нищо не е скрил от прокуратурата във връзка с разследването.
– Прокуратурата не гони никого, прокуратурата спазва и прилага закона, спрямо всички български граждани, независимо каква позиция заемат. Имаше едно чисто институционално действие – питане до Конституционния съд.
– Вие допускате ли президентът да е извършил държавна измяна?
– Всички наблегнаха на това, но то не бе същината на питането до КС. Аз подробно обясних мотивите на Прокуратурата в писмото си до КС, опирайки се на българската Конституция. Много хора разбраха въпроса, но съзнателно го интерпретираха по неправилния начин. Бях сезиран по конкретно досъдебно производство от наблюдаващите прокурори. И във връзка с това дело, отправих въпросите си до КС. Ако Конституционният съд се съгласи с тезата на Прокуратурата, че може да се провеждат действия по разследването по това дело и в този обем, който аз очертах, след провеждане на досъдебното производство, може да се каже събрани ли са необходимите доказателства за това дали президентът е извършил престъпление или не. И ако се установи, че президентът е извършил престъпление, делото трябва да бъде спряно, според нашата теза, и изпратено на Народното събрание. Това е нормална процедура и институционално действие на Прокуратурата, което показва, че ние не правим разлика между никого и прилагаме еднакъв подход към всички, независимо дали са политици, бивши и настоящи, олигарси или социални слаби. Знам, че винаги ще има недоволни, че някои ще обикалят медиите, ще пишат петиции, ще се стремят да те компрометират, ще пишат статии за теб, за приятелите ти, за семейството ти – това са „нормални“ неща. Те се случват в повечето държави. Не ме притесняват. Най-добре е българските граждани да си направят извод като сравняват това, което говоря с това, което правя. Защото много хора говорят, но не правят нищо.
– Работите ли по ревизията на приватизацията, много сериозно се ангажирахте с тази тема?
– Да. Понеже отпаднаха рутинни задачи, нещата вървят много по-бързо, отколкото очаквах. В скоро време ще има първите резултати.
– Колко сделки разследвате?
– Надявам се до края на май да сме готови с първите подробни анализи по 14-15 сделки. Това е огромна работа, такъв анализ досега не е правен. Икономическият анализ, в който участват колегите от ДАНС, трябва да бъде продължен с правен анализ – да се види по всяка сделка има ли образувано дело, как е приключило, имало ли е проверка, повдигнати ли са обвинения, има ли оправдани лица, за какво престъпление се касае и т.н. Започнали сме с „Кремиковци“ – най-голямата сделка като актив.
– Ние сме в началото на Страстната седмица, водим този разговор на Велики понеделник, когато Исус е изгонил търговците от храма…
– А ние не може да го направим 30 години! Извинявайте, че ви прекъснах въпроса, но пак ще кажа – надеждата ми е, че тази криза ще повлияе положително на нацията, на народа. Може би кризата е знак за нас, българите, да преосмислим поведението си и да изгоним търговците от храма.
– Вие приемате за „търговци“ всички онези, които са злоупотребили по времето на Прехода…
– И които злоупотребяват в момента не само финансово, но и политически. Разговорът ни става философски и каквото и да пишат някои за мен, ще кажа, че аз съм вярващ човек. Подчертавам – приемам тази пандемия като знак за нас, хората и в частност българите – да преосмислим това, което сме правили в тези години, да преосмислим поведението си, да преосмислим приоритетите си, да се обърнем към себе си, да станем по-добри. Може би това говорене не прилича на главен прокурор, но това са въпроси, които ме вълнуват.
– Чувствате ли понякога безсилие пред човешката алчност, грубост, агресия?
– Не! Ако изпаднеш в такова състояние, това означава да се откажеш. А аз съм човек, който опитва до последно. Вярвам, че нещата могат да се подобрят. Винаги ще има проблеми, важното е да са в нормални граници. Проблеми има във Франция, в Германия, в Дания, Швеция – въпросът е, че при нас границите са различни. Това, което при нас се смята за нормално, за тях е неморално и престъпление, нарушение. Въпросът е ние да сведем нещата до нормални граници, както е във всичките ни европейски партньори. Няма невъзможни неща, единственото нещо, от което няма връщане назад, е смъртта. Всичко друго може да стане – с упоритост, ако имаш план, ако имаш хора, на които да разчиташ, ако имаш визия – всичко може да се направи. Няма невъзможни неща! Това е моята философия.
– Вероятно ще ви изненада въпросът ми – пред какво се смирявате? Не знам дали това подхожда на главен прокурор.
– Не бих казал, че съм несмирен човек, въпреки че на пръв поглед изглеждам различно.
– Не изглеждате смирен човек!
– Създавам впечатление на агресивен, но не съм агресивен. Просто, когато има атака, която смятам за неправилна, за несправедлива към мен, към колегите ми, спрямо хора, които уважавам, се чувствам длъжен да отговоря. Това че, изразявам мнение, не означава, че съм агресивен. Аз никога не атакувам някого само, защото не ми харесва. И никога не го правя пръв! Аз отговарям на агресията. Жизнената ми философия е, че лош човек означава, не да правиш лоши неща, а да ти доставя удоволствие да ги правиш. Аз не правя лоши неща, правя това, което смятам за правилно. Когато повдигам обвинение като прокурор, може да е лошо за даден човек, но в крайна сметка е добро за повечето хора или за държавата. И аз не го правя с някакво лошо чувство към този човек, а защото трябва да бъде направено и защото законът го изисква. Това е моята работа.
– И сте убеден в правотата си!
– Често съм се питал за неща, които са се случили с мен, за това кое добро и кое е лошо. И съм разговарял дълго по тези въпроси със свещеник. Неговата теза е, че Господ ти дава определени знаци, които трябва да разчетеш по правилния начин, за да адаптираш поведението си, в някаква степен той те подготвя за нещо, за някакво трудно решение, за да може да направиш правилната преценка, когато дойде моментът. Така че, аз възприемам себе си, за добро или за лошо, като инструмент в ръцете на Господ.
– Значи не вие въздавате правосъдие!
– Не! Единственият, който въздава правосъдие, е Господ. Аз не въздавам правосъдие. Аз съм инструмент, с който Той прави нещата, които смята за правилни. И аз не влагам в това никаква емоция. Като извършвам някакви действия, аз смятам, че са правилни и спазвам закона. Може да ви звучи странно и знам какво може да последва от това интервю, но така виждам нещата.
– „Дойче веле“ ви сравни с Робеспиер от времето на якобинския терор. Това притесни ли ви, ядоса ли ви?
– Това, меко казано, е несериозно. Не може да сравняваш страна, която е част от ЕС, в която има механизми за контрол и мониторинг върху съдебната система с времената на якобинците! Това е част от пропагандата, която се излива срещу прокуратурата. Не искам да се спирам на конкретни медии. Част от тях защитават определена политика – дали защото вярват на нея, дали защото това е политика на издателите, дали защото са част от идеологическа група или част от икономически интереси – всеки има право на мнение.
– Казахте, че не влагате емоция във всичко това. Къде тогава са ви емоциите?
– Не влагам емоция в работата. Всеки има емоции, но те са за други неща. Непрофесионално е да се влага емоция в работата, тя пречи да си обективен. И аз се стремя да нямам емоции. Това е много трудно. Защото има две опасности. Едната е – да си направиш броня, толкова сериозна, че да не усещаш човешката болка и това да те унищожи като човек. Втората опасност е – прекалено много да чувстваш човешката болка, което да ти пречи да си вършиш работата. Много трудно е да балансираш и да се съхраниш. Защото през годините съм виждал изнасилена жена, убито дете или нещо друго и да не позволиш това да ти повлияе психически, да те озлоби – не всички го издържат! Виждал съм и двете крайности – и хора, които са се отказали от тази професия и други, за които човешката болка нищо не означава. А ги интересува само да си получат заплатата.
– Не „изпушвате“ ли? Премиерът Борисов като „изпуши“ отива да рита футбол. Вие какво правите?
– Всеки има начин на разтоварване. Аз не играя мач. Срещи с приятелите от детството, разходки сред природата, или когато остане време – книга. Това е моят начин.
– Сталин още ли е в библиотеката ви?
– Ако говорим за физическия Сталин – той отдавна вече не е сред нас. Но ако говорим за книгите на проф. Стивън Коткин, кандидат за „Пулицър“, още са в библиотеката ми. Каквото и да се написа по тази тема, държа да кажа, че е американски автор, професор, най-добрият изследовател на сталинизма и че всички закачки на тази тема ги приемам като част от психологическата война.
– Има ли мигове, в които искате да се скриете, да се изолирате от всичко?
– Това е нормална реакция при повече стрес. Случва се на много хора, работещи под голямо напрежение. Нормално е да се прибереш вкъщи и един час да не искаш да комуникираш с никого, да се изолираш, за да се адаптираш. Няма как тази работа да не се отрази на приятелите, на контактите – въпросът е да се справиш за минимално време.
– Понеже казахте, че се чувствате като инструмент в ръцете на Господ, смятате ли, че сте Божи избраник да свършите тази работа?
– Това е много претенциозно. Смятам, че всеки човек, който вярва в Бога, не само аз, е инструмент на Бога, но пред всеки има поставена различна цел. Въпросът е да вярваш.
– И вие вярвате винаги в това което правите и в начина, който го правите?
– Определено! Това не означава, че винаги съм прав. Мога и да греша. Изглеждам много праволинеен, не е точно така. Аз чета и се вслушвам във всякакви становища, включително и най-обидните по мой адрес. Изслушвам абсолютно всички гледни точни и сам взимам решението. Но не съм човек, който си изгражда мнение или решение на база на емоции. Съобразявам, преценявам дали съм прав и не се притеснявам да кажа за какво не съм прав – нещо, което също не е лесно. Няма безгрешни. Трябва да имаш корективи. Хората, на които най-много вярвам, са приятелите ми от години. Стремя се да имам максимален обем от информация. Някои смятат, че съм еднопластов. Това не е така.
– Усещате ли тежестта на кръста?
– Много съм се чудил защо хората искат да са началници, да са известни. Логичното ми обяснение, откакто съм главен прокурор, е че голяма част от тях познават само плюсовете на известността и на властта, но не и минусите. А минусите са много повече. Минусите са, че ти си сложен на тази позиция, за да вършиш работа. Голяма част от тях не вършат тази работа и ползват само плюсовете – служебната кола, контактите и т.н. Аз в момента почти нямам социален живот, нямам това, което има всеки нормален човек, нямам къде да отида, не мога да си позволя нищо, което може да си позволи той. Животът ми е много по различен отпреди две години. Често си задавам въпроса, ако знаех какво ме очаква, дали щях да направи това, което направих.
– И какво си отговаряте? Дали пак щяхте да се кандидатирате за главен прокурор?
– Честно казано, може би пак щях да се кандидатирам. Защото винаги съм искал да направя нещата, които знам, че мога да направя.
– А кога решихте да се кандидатирате? Вие до последно казвахте, че нямате такива намерения? Какво повлия на първоначалното ви решение и го обърна в другата посока?
– Сложен процес беше, в интерес на истината. Но, както ви казах преди малко, че когато си обект на атака: несправедливо, целенасочено, обидно, на манипулация – аз реагирам. В един момент забелязах как от човек, на когото не обръщаха внимание, изведнъж по медиите започнаха да ме калкулират като потенциален кандидат за главен прокурор. И един кръг от анархо-либералната общност профилактично започна да бълва статии срещу мен. Което ме амбицира до такава степен, че в даден миг си казах – ако отстъпиш, означава, че си позволил на някого, който не е прав, да победи. Да позволиш да възтържествува нещо, което е лошо. И си казваш защо да позволяваш на тези хора да постигнат това нещо? Защо да им позволяваш за нещо, което смяташ, че е лошо, да продължава да се развива и да побеждава? Ако ти искаш да направиш нещо с живота си, трябва да се стремиш да направиш нещо добро. А бягството не е нещо добро.
– Значи, егото ви е било наранено?
– Не, това не е его. Въпрос на принципи. Нямам его като това, което виждаме в политици и други публични личности. Нямам его, защото животът ми е работил върху него. Няма как да имаш его – това, което се разбира под тази дума, когато си виждал прегазени деца, застреляни хора, различни тежки престъпления, виждал си човешки трагедии като следовател и това няма как да не работи върху теб, върху усещанията ти за живота, за жизнената ти философия. Питахте ме за атаките на враговете ми – те не могат да ме засегнат, точно заради тези неща, които ви обясних до момента. Не могат да ме наранят, защото не са верни, даже са забавни по някакъв начин, защото са израз на безсилие. Моето его е на много по-различно ниво от масовия политик, за да може някой да го засегне.
– Какво има най-голямо влияние върху възпитанието ви, развитието ви като личност, като човек в ранните години?
– Едва ли мога да преценя. Най-голямото влияние оказват родителите – това е факт, но младежките години са решаващи. Аз започнах да работя на 24 години и оттам-нататък работата те формира, семейството, приятелите те формират като личност.
– Съпругата ви не съжалява ли, че станахте главен прокурор?
– Съжалява. Покрай мен и нейният живот се промени. Тя търпи негативи заради мен. Но това в никакъв случай не е оплакване, това е констатация. Съпругата ми не е особено щастлива, но имам късмет, че в крайна сметка ме подкрепя.
– Имало ли е случаи, когато сте изправен пред избора – семейните задължения или професионалните?
– Това е ежедневие! Не мога да оставя професионалните си ангажименти и на жена ми се налага да се примири с избора ми. Вечер се прибирам по различно време, отсъствам почти постоянно от вкъщи. Просто работата ти налага определени ограничения. Ако някой си мисли, че е много хубаво да си главен прокурор, ще му кажа, че не е.
– Притеснява ли ви нещо, имате ли страхове?
– Един американски прокурор ме попита как се оказва въздействие върху българската съдебна власт. Аз му казах: „Приятелю, по същия начин като при вас, в Америка. Първо, се опитват да те корумпират, ако не успеят, се опитват да те компрометират. И ако не успеят да те компрометират, накрая те бият. При нас до бой не се стига, защото първите два начина са много ефективни”. Какво да ме притеснява?
– Чист ли сте пред съвестта си? Спите ли спокойно?
– Аз съм много спокоен, нямам никакви притеснения. В крайна сметка, когато си вярващ, знаеш, че над теб има някой, който ще те съди. Това ти дава ориентир в поведението. Един от проблемите на нашето общество е, че загубихме страх от Бога. А аз вярвам в Бога.
