Защо алкохолът убива артистите. Недоволство, липса на смисъл и мъчение от капризната чужда оценка
Недоволство, липса на смисъл и мъчение от капризната чужда оценка ги кара да търсят удовлетворение на дъното на чашата
l Пиенето е общодостъпно средство за моментално решаване на проблема с тревожността, казва Калин Терзийски
Артистичният чешит и бунтар Иван Ласкин си отиде едва на 48 години ден преди своя имен ден. На същата възраст издъхва и неговият близък приятел и колега, за когото той винаги говореше в сегашно време, сякаш е още жив – Чочо Попйорданов. Само на 45 почина и актьорът Андрей Баташов, а на 44 с живота се прости комедийната звезда Стефан Щерев-Чечо.
Отдадеността към актьорската професия обединява тези любимци на публиката, но причината за фаталния изход при всички е слабостта им към алкохола. И, уви, изброените до тук са само част от жертвите на чашката в актьорските среди
На 42 години умира звездата на 50-те и 60-те Йордан Матев, изиграл култовата роля на Борис Матев в „Тютюн“. На 46 – актьорът и поет Кирил Варийски. На 50 – Евстати Стратев, участвал в над 70 български ленти.
Своя половин век успява да изживее заслужилият артист Антоний Генов, а малко след 50 си отива най-красивият наш актьор – Венцислав Божинов-Хубавия. Три дни преди да навърши 58 почива Радко Дишлиев, а на 59 – Стоян Стоев, екранният Захари Стоянов. На 60 почива Илия Караиванов, потомък на Левски и определян за най-достоверен в ролята на Апостола.
“Едва ли някой е правил сериозно статистическо проучване на тема честотата на алкохолизма при артистите – коментира пред “168 часа” писателят и психиатър Калин Терзийски, който също никога не е крил за своите проблеми с алкохола. – Може би при някои професии наистина честотата е по-голяма, отколкото при други. Да речем най-често се самоубиват зъболекарите, а с по-голяма честота се разболяват от алкохолизъм бояджиите.
Алкохолизмът на артистите (известните хора на изкуството) не е толкова чест, а чисто и просто се набива прекалено силно на очи. И прави особено лошо впечатление, а предизвиква и най-жестоки критики.
Защо? Защото за известния човек се смята, че без никакви уговорки е длъжен да бъде добър пример за обществото. И с поведението си, и с навиците си. И друго – за него се мисли като за силно облагодетелстван: щом си известен “на тебе много ти е дадено – любов, признание, а може би – и богатство”. Така че ти, ако не се държиш безупречно, проявяваш най-висша форма на неблагодарност! Един вид, ти не оценяваш “всички тия прекрасни неща, които имаш, които ти дава известността”.
Нека приемем, че хората на изкуството са по-податливи на изкушението. Това може да се дължи, да речем, на по-голямата свобода. Докато при някои професии абсолютно всяка консумация на алкохол се приема за престъпление, то при хората на изкуството до голяма степен пиенето се толерира.
“Щом се занимаваш с изкуство, ти трябва да си чувствителен (лабилен) и това, естествено, води със себе си и пиенето.” Тия думи са едно извънредно зловредно клише, но младите хора доста лесно го приемат и му вярват.
Вярно е, че когато “работиш” с чувствата си, с мислите си, когато твои инструменти са най-фините човешки струни, когато непрекъснато ровиш из основните въпроси на самото Съществувание. Защо сме на тоя свят? Кои сме, отде идем, накъде отиваме? (по Гоген)- определено душата ти става особено деликатна. Но пък би трябвало да става и по-гъвкава! Ето защо не бих казал, че чувствителността е причината: по-чувствителният е и по-адаптивен! Напротив – тоя, които има “неопитна”, ригидна чувствителност – по-трудно се справя емоционално в сложни ситуации. Според мен основен проблем при артистите все пак е това, че са непрекъснато предоставени на оценката на публиката. Да бъдеш непрекъснато оценяван, и то – естетически, във висша степен капризно, това е страшно! Мъчение.
И ти – докаран до изстъпление, в това мъчително очакване на капризната оценка на публиката, за да намалиш вълнението си… си пийваш. Артистът може да има само една слабост. И няма никакъв начин тя да се пречисти. Това е слабостта да е слаб артист.”
Още през 2012 година Иван Ласкин призна публично в интервю, че има проблем и пие много. Това се случва след като шофьорската му книжка е отнета и е глобен след отказ да бъде тестван с дрегер за употреба на алкохол при полицейска проверка. Тогава като причина за пиенето актьорът изтъква – неудовлетвореността си от действителността. Той става известен още 16-годишен, като играе главната роля в сериала “Васко да Гама от село Рупча”.
След като екипът на продукцията дълго търси подходящото момче из училища в цялата страна, случайно попада на неукротимия Иван, който вилнее в Южния парк. И от този момент той попада в светлините на прожекторите.
“Малцина си дават сметка, че именно прочутите хора са често най-нещастни – заради прекалено големите и непоносими очаквания към тях – обяснява психиатърът Терзийски. – Известността е един мъчителен капан от изисквания, които рядко могат да бъдат удовлетворени. В който капан, за съжаление, твърде много хора са склонни да се хванат.
И когато влезеш в тоя капан – едно от първите неща, които ти идват наум, е да пиеш, защото алкохолът е едно от малкото общодостъпни средства за моментално решаване на проблема с неудовлетвореността и тревожността.
Абсолютно всеки знае, че това средство не води до никъде. Няма защо да се повтаря това досадно клише. Въпросът е: Какво да се прави, като няма друго достъпно средство срещу вечната ни тревожност и неудовлетвореност? Спортът? За мащаба на нашата съвременна безпътица не е достатъчно да отидеш да потичаш. Както е казал Карл Густав Юнг: “…алкохолизмът е много трудно лечим. Защото алкохолът е дух, а духът може да бъде заменен само с друг дух, по-силен и по-голям от него.”
Какъв е този по-голям дух, който би могъл да ни предложи съвремието ни? Кой сега е способен така плахо и невинно да вярва в Бог, че да превъзмогне ужаса от безсмисления живот? Кой съвременен човек може да е толкова чистосърдечен, че да живее без нужда от упойка?
Кой, след като е учил трийсет години в училище и университета Дарвин, Айнщайн, Ницше, Фройд, Маркс и Спенсър – е готов да загърби всичко учено и да вярва в Бог с такава блага наивност, на каквато е бил способен средновековният човек? Защото само тоя Дух (Светият) може да има някаква сила, която да победи духа на алкохола.
Иначе аз като лекар знам, че и лекарите пият доста. Има и съвсем разбираеми основания – непрекъснато се сблъскваш със страдания и смърт и трябва да си много циничен, за да нямаш нужда от средство, намаляващо страданието ти, което идва от Съ-страданието. Артистите не пият повече, а просто са по-изложени под прожекторите.”
Ласкин винаги е бил известен също с чепатия си характер и неспособността да премълчава каквото и да е. Хората, които не харесваше, бяха подложени на безпощадните му критики.
Отдадеше ли лоялността и приятелството си обаче на някого – то бе завинаги. Няколко месеца преди смъртта на актьора почива неговият баща, а това му се отразява много тежко.
Неговият най-близък приятел Чочо Попйорданов пък губи майка си 10 дни преди да почине. При посещение на нейния гроб, малко след погребението, Попйорданов залита назад и пада зад бетонен праг от близо 2 метра височина. Приет е в “Пирогов” с тежка двустранна мозъчна травма, счупване на черепни кости, вътрешночерепен хематом, контузия на белия дроб и счупено ребро. Ден по-късно издъхва.
Не става ясно дали в онзи момент е бил под въздействието на алкохола, с който имаше проблем. Според много негови познати чувствителността на талантливия актьор го е разрушила.
“Определено зависимостта е повече от страдание. Зависимостта е едно непрекъснато издевателство – казва Терзийски. – Първо, моментално облекчение на всичко. И след това – мъки, съмнения, отчаяние. Може да се каже, че пиещият всъщност е по-трезв от непиещите. Те поне имат упойката на своята самоувереност – агресивната самоувереност в собствената си „правост“ и „правилност“. Това – да се чувстваш „прав и нормален“, е най-страховитата упойка, това е нещото, което прави човека и безмилостен, и зъл, и пиян.
Фашистите са били, макар и големи въздържатели, спомнете си, хора зловещо опиянени от представата за своята правота и правилност, и нормалност.
А пиещият е измъчен именно от своята иначе съвсем трезва и ясна себеоценка: че е негоден, че е лош човек, че не е прав, че е просто едно измъчено и уплашено недоразумение и т.н.
Пиещият е реалист. И това го отчайва. Той е по-критичен (естествено – при мислещите и умни пиещи хора) от самодоволния и самозабравил се „праведник“, от фанатика на нормалността. И така де – ето оттам са и повечето страдания.”
Няколко години преди гилдията да се прости с Попйорданов, в болница с полиорганна недостатъчност е приет друг артистичен титан – Андрей Баташов.
Цирозата е съсипала черния му дроб. Той се нуждае от трансплантация, но състоянието му се влошава заради ку-треска.
Със сериозни проблеми с черния дроб само преди година бе поставен в медикаментозна кома и комика Стефан Щерев, известен като Чечо. Стотици хора тогава дариха кръв от рядката кръвна група В отрицателна, но в крайна сметка актьорът издъхна.
Какво в днешната действителност отчайва тези млади и популярни лица?
“Едва ли е просто в днешната действителност – смята Калин Терзийски. – Какво накара Висоцки? Какво накара Тулуз Лотрек? Какво накара Есенин? Докато има смърт и надеждата е много съмнителна – ще има такива страдалци. Те са хората, които някак са неспособни на самозалъгване. Аз съм християнин, но и мен съмнението в Надеждата ме измъчва страшно. Искам да видя човек, който абсолютно искрено вярва – без да се съмнява. И ще му повярвам и аз.”
Звездите в киното от старата генерация сякаш още по-жадно посягат към чашката, макар и доста от тях да успяват да живеят в този унищожителен съюз и след своята 50-годишнина.
Популярният актьор Йордан Матев, изиграл Борис Морев в “Тютюн”, не е един от тях. Според мълвата той е пиел ужасно много. Някои киноексперти дори си позволили да кажат, че е бил по-добър във втората серия на лентата, когато всъщност е в постоянно опиянение. Матев е покосен от инфаркт в своята гримьорна преди представление в Народния театър. Тогава е на 40 години.
Артистът и поет, който дори опитва за малко от политиката, Кирил Варийски не понася добре промените след 10 ноември 1989 година и грозотата на България в прехода му се отразява зле. Раним и чувствителен, той дави душевните си болежки в алкохол. Негови познати казват, че прекарва последните си дни в абсолютен делириум. Умира само на 42 години.
И макар за тези слабости на популярните лица да се говори много, докато са сред нас, след смъртта им те сякаш биват “оправдани” и “пречистени” от тях.
“Смешно е това суеверие – сигурен е Терзийски. – Аз казвам – бъди добър с живия, колкото можеш по-добър, отзивчив, мил, мекосърдечен и всеопрощаващ! Пък умрелият си е умрял – цялата тая глупост “за умрелия или добро или нищо” – е просто продукт на средновековно суеверие, ирационален идиотизъм.”
Други шестима актьори успяват да живеят повече от половин век, устоявайки по-дълго на разрухата, която се разлива в телата им и опиянява душите им. Всички те някак иронично са обединени още по-тясно от изкуството и слабостта към пиенето, като до един са тв звезди от сериала “Записки по българските въстания”.
Екранният Захари Стоянов – Стоян Стоев, се стараел да прикрива слабостта си на работа. След промените у нас обаче вече не смятал за нужно да се пази така стриктно. Дори не можел да излезе на сцената без преди това да се подкрепи. Признавал пред колеги, че щом се погледнел в огледалото, не можел да си каже една хубава дума. Издъхва на 59 години.
Борбата на Антоний Генов, изиграл Панайот Волов, да се въздържа от неистовата си жажда до последно бива жестока. Той си отива на 56 години.
Радко Дишлиев, прочул се като Георги Бенковски, бива силно огорчен в последните си години. Безработицата и чувството за ненужност го карат да запълва ежедневието си с водка и сънотворни, да търси удовлетворение на дъното на бутилката. Масивен инфаркт слага край на житейската му “игра” едва три дни преди да навърши 58 години.
Липсата на ангажименти и пренебрежението на гилдията и обществото сякаш пълнят чашата и на определяния за най-автентичен в образа на Левски актьор – Илия Караиванов. Освен всичко той е и потомък на Апостола. Артистът дебютира в киното с ролята на Георги Икономов в “Записки по българските въстания”. Почива на 60 години.
Алкохолът убива и най-обаятелния български артист – Венцислав Божинов – Хубавия, участващ в сериала като Ангел Кънчев. Умира, преди да стане на 57 години.
В артгилдията се говори, че дори звездите от “Козият рог” Антон Горчев и Катя Паскалева споделяли фаталното желание да се подкрепят с алкохол. Казват, че актрисата имала нужда от увереност заради огромната си сценична треска. Налагало се режисьорът на лентата Методи Андонов да следи и двамата изкъсо.
“Същото ги е измъчвало. Каквото измъчва всички хора – смята психиатърът Калин Терзийски. – Това, че сме се родили и няма кой – достоен и смел човек – да ни каже: Излъгани сте, родихте се, за да умрете, защото и родителите ви не знаеха защо са живи и ви създадоха ей така – от страх, от незнание, защото просто така се прави – по инерция – и сега не ви остава нищо друго: да поживеете, да пострадате и да отидете в пръстта.
Всякакви не-метафизични, частни, политически и други мижави обяснения на тема “защо се пиеше при социализма, защо се пие при демокрацията?” – са глупави и неуместни. Както вече казах – алкохолът е дух. И тук малки обяснения не вървят. Не върви да кажем, че при социализма се е пиело, защото е нямало примерно свобода. Не. Винаги и винаги се е пиело, защото човекът осъзнава, че е смъртен и това го ужасява.
Може да се каже, че хората пият, защото са изяли ябълката в райската градина. И са напуснали завинаги и най-трагично своята наивна, доверчива невинност. Вече знаят – смъртта.”
Хемингуей казва: “Реалността е илюзия, породена от липсата на алкохол.” Но каква трябва да е реалността за един артист, за да му осигури спокойствието на обикновения човек?
“Мисля, че човекът на изкуството трябва да е много по-силен, да е носител на непоколебима воля, която не знае поражение – обобщава Терзийски. – Човекът на изкуството е длъжен да знае, че падането и ставането са просто двете единствени възможности за живеене… И важното за него е, че той приема живота си като голямо произведение на изкуството – какъвто ще да е: страшен, ужасен, кратък, жесток, бърз, лесен или дори – щастлив – важното е да е произведение на изкуството! Тогава си заслужава. И човекът на изкуството непоколебимо върви напред.”
