Д-р Неделя Щонова за Тошко Йорданов: Това е Диагноза
В епицентъра на безсрамното. Това не е изказване. Това е национална диагноза.
Изречението „Ако вие не искате, ще намерим други, които да работят за 500 лева“ не е просто циничен гаф. То е документ от черната книга на един морално банкрутирал модел, в който човешкият живот и знанието са подменени със схеми, лоялност към властта и мълчание на всяка цена.
Тошко Йорданов към младите лекари: Ако не работите тук, ще вкараме чужди специалисти, които ще работят щастливи за 500 долара
Това написа в профила си д-р Неделя Щонова, която е едно от любимите лица в ефира на bTV. Тя е меко казано възмутена от думите на Тошко Йорданов във вторник във връзка с възнагражденията на младите медици в страната ни, предаде Блиц.
Междувременно той заяви, че не възнамерява да подава оставка, но се извини за думите си. Бил прекалено емоционален, призна си той.
Ето обаче какво още пише Щонова по казуса:
Това е гласът на един заразно нечовечен светоглед, в който лекарят не е спасител, а разход, сестрата не е ангел, а логистично звено, болният не е човек, а диагноза с код по НЗОК.
Няколко факта, които трябва да се повтарят като молитва, защото статистиката днес е по-остра от скалпел:
1. България е на последно място в ЕС по брой медицински сестри. Едва 4,2 сестри на 1 000 души (при средно 8,6 в ЕС). Здравната система страда от критичен недостиг на сестрински персонал.
2. Всеки втори лекар е на възраст над 55 години. 54% от лекарите в България са в пенсионна или предпенсионна възраст. Застаряваща медицинска общност без млади попълнения.
3. Близо 3,5 пъти повече лекари на глава от населението има в Гърция спрямо България. Средната брутна заплата на сестра в България е около 1300 – 1500 лева. В Австрия и Германия тя започва от 4000 евро.
4. Продължителността на живота у нас е най-ниска в ЕС. Средно 74,8 години в България срещу 81,1 в ЕС. Индикатор за системна липса на превенция и достъп до качествени грижи.
5. Всеки шести млад лекар напуска страната до 2 години след дипломирането. Основната причина не е заплащането, а токсична среда и липса на перспектива. Това е загуба на бъдеще, още преди то да е започнало.
6. Всяко трето дете у нас е с наднормено тегло.
7. България е сред най-застаряващите и преждевременно умиращи нации в ЕС – с висока смъртност и ниска продължителност на живота.
И въпросът не е „колко още ще издържим?“
Въпросът е – колко още ние ще търпим да ги губим? А най-тежкото е, че вече не става дума само за пари. Става дума за презрение. За подигравка. И … Не, това не е политика. Това е морален разпад. Национална капитулация.
Държава ли сме?! Или разграден дом с оскърбени стопани?!
„Ако вие не искате, ще намерим други, които да работят за 500 лева.“
Това изречение не е просто вулгарна реплика. То е документ. Свидетелство. Диагноза. Патологичен израз на философията на пренебрежение, която е овладяла най-святото – здравето, знанието, живота. А когато една държава свежда човешкия живот до подаяния, когато знанието се оценява с дребни стотинки, когато призванието се третира като слугуване, ние не сме в държава. Ние сме в колония.
Колко трябва да е паднало обществото, за да слуша подобни думи без да се изправи на крака? Кога точно свикнахме с гаврата? Кога престанахме да се срамуваме, че една професия, в която хората не спят, не ядат, не живеят, за да спасяват животи – се приравнява с евтина работна ръка, която „ако не иска, ще бъде сменена“?
Това не е икономика. Това не е политика. Това е извращение с ценностите.
Срам ме е от тази система, от това как бюджетът за здравеопазване в България всяка година расте – и все пак системно боледува.
От 2000 г. до днес бюджетът за здравеопазване се е увеличил над 10 пъти. През 2024 г. надхвърли 9.3 милиарда лева.
И въпреки това, вече 25 години в студиото обсъждаме с колегите едно и също: липса на ефективна скринингова и профилактична система. Нито една национална програма за ранно откриване на онкологични, сърдечни или метаболитни заболявания не е дала реален резултат. Само отчети.
Нито една кампания не е създала устойчив здравен рефлекс у населението – за преглед, за превенция, за навременна реакция. Няма реално проследяване, няма регистри, няма превенция, няма координирана политика за ранно откриване.
Какво има вместо това?
Има героични лекари, които се борят сами. Има пациенти, които разбират за болестта, когато вече е брутално късно. Има статистики, от които боли. Има тишина от институциите и шум от кухи обещания.
И зад подобни думи – „ако вие не искате, ще намерим други за 500 лева“ – не стои просто един депутат с микрофон и наглост. Стои цяла философия на презрение – към труда, към знанието, към човешката отговорност. Стои едно дълбоко, болезнено, изкривено разбиране за човешкия живот като разход. Като файл. Като досие, което може да бъде сменено с друго. Тази философия доведе България дотук – със статистика, която не мери прогрес, а безнадеждност.
Аз дори не искам да говоря за унизителните вечери на евтин хумор. И никога публично не съм коментирала това. Но днес ще го направя.
Помня как в едно „шоу“ обидата се сервираше с аплодисменти. Как проф. Мермерски „отиваше на бал“ със сливката на д-р Щонова. Как публиката се смееше. А след това детето ми, най-чистото, което някога ще познавам, ме попита:
– Мамо, къде са тези сливки? Дай й на мен …
И после:
– Мамо … аз не искам да ставам лекар, не искам да гледам такива скечове за себе си по телевизията.
Не. Това не е просто падение. Това е разрушение на моралния гръбнак на едно цяло общество. И дъщеря ми не пожела да стане лекар и да учи медицина. Избра друго. Когато децата на лекарите се притесняват, че мечтаят да бъдат като родителите си, значи не просто системата се е сринала. Значи сме позволили унижението да стане норма, а подигравката – културен продукт.
И когато медиците си тръгват – те не си тръгват от алчност. Не бягат от работа. Бягат от подигравката. От безразличието. От системното обезценяване.
Но това не е бягство.
Това е вик.
Вик, който казва: „Човешкият живот струва повече от 500 лева. И призванието не е послушание.“
Няма здравеопазване без уважение. Няма бъдеще без достойни хора. А когато тишината около подигравките е по-шумна от аплодисментите за доблестта – значи сме забравили кои сме.
И къде отиваме.
