Дъщерята на Гарелов: На последния си рожден ден татко каза на всеки защо го харесва. Беше като сбогуване
Калина Гарелова, дъщерята на Иван Гарелов, е родена през 1967 г. в София. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК), а след това и езикознание в Атинския университет, Гърция. Била е редактор, писала е критически текстове за кино. Преди години издава книгата „Парфюми в четири сезона“, също и „Българско-гръцки и гръцко-български разговорник“. От 8 години има студио „1002 продукции“ за аудиосъдържание. Прави го със своя приятелка, с която като студентки живеят заедно в Гърция в стая 1002.
Има брат – Стефан, който преди години внезапно си отиде завинаги. И двамата са деца на Иван Гарелов от първата му съпруга Василка Гарелова. Известният журналист, когото и до днес всички наричат с респект Мистър Панорама, ни напусна на 3 септември 2024 г.
– Г-жо Гарелова, една тъжна година мина за вас, откакто баща ви Иван Гарелов си отиде и през която вие решавате да дарите колекцията му от картини на Софийската градска художествена галерия. Защо?
– Повечето картини в колекцията са му подарък от приятели. Много ги ценеше, смяташе, че това е основното му материално и нематериално богатство, защото те са и предмети, но и много повече. Понеже не знам как точно да ги съхранявам, мисля, че най-добрият начин е да направя дарение. Предложих на Софийската градска художествена галерия, но се оказа, че процедурата е по-дълга, отколкото предполагах. И все пак намерението ми е да ги даря.
– Какви са картините, на кои художници?
– Около 30-ина са, като сред тях има 10-15, които са всеобщо признати за ценни. Има 2 страхотни картини на Михалис Гарудис, те бяха големи приятели, 2 на Генко Генков – едната е много специална, на Светлин Русев, няколко много хубави на Греди Асса. Има три малки пластики на Павел Койчев, на Енчо Пиронков, Едмон Демирджиян, Стоян Цанев, Сули Сеферов, Йоан Левиев, Божидар Йонов. Също и три много интересни рисунки на Димитър Казаков. Изреждам ги, защото много от тях бяха негови приятели. Хубаво ще е да бъдат някъде, за да са достояние за всички и ако може да се помни и да се отбелязва, че са дарение от негово име, ще е добър начин той да остане.
– За публиката сякаш не беше толкова известно, че сериозният тв журналист Иван Гарелов притежава подобен артистизъм и отношение към изкуството. Такъв ли беше наистина?
– Той имаше много приятели художници и много ги обичаше, харесваше ги като хора и сред тях се чувстваше най себе си. Не мисля, че той самият може да рисува. Дори пишеше толкова грозно, че почеркът не му се разчиташе изобщо. За това никога не сме говорили. Иначе обичаше да пее, но го правеше много лошо. И танцуваше. Но за пеенето си специално написа една цяла глава в последната си книга, която е много смешна – за това как от малък непрекъснато не му дават да пее, само като войник е пял с всичка сила. Много хора са така – извън професията си имат неща, в които се чувстват по-свободни, по-щастливи, нещо като втори план на личността си. И той беше такъв.
Готвенето беше друга негова страст – беше много амбициозен готвач и много добър.
– Какво означава амбициозен готвач?
– Сериозно се отнасяше. Най-страшното нещо беше някой да му се намеси в яденето и да му го развали. Когато ходехме на море на къмпинг, той готвеше за много хора. И там се е случвало някой да мине и да сложи сол в боба му, което го скандализираше. Имаше твърди възгледи за това как трябва да се готвят нещата.
Като заминах студентка, първото нещо, което се опитах да сготвя, беше леща за мен и мои състуденти. Като му казах, че съм сложила картофи в лещата, той обяви, че ще се откаже от мен с “Държавен вестник”. След това видях, че арабите и турците готвят лещата с картофи.
Едната ми братовчедка, която живее в Америка, ме помоли да ѝ изпратя неговата готварска книга, която е старо издание за заведенията за обществено хранене. Между страниците има също и негови рецепти, и на жена му (Донка Стамболийска, втората съпруга на Гарелов – б.а.). Книгата е буквално в насипно състояние, но е много ценна, защото е както човек е намирал някакви неща, те са си дооправяли рецепти, доизмисляли. Впрочем видях, че това старо издание, което може да се намери в по-добро състояние, струва 300 лв. Както беше много взискателен към работата си в телевизията, по същия начин се отнасяше и към готвенето. Но след това, свърши ли готвенето, седне ли на маса, ставаше весел, забавен, малко лекомислен, но и доста мъдър и внимателен човек. Това беше много хубава комбинация при него.
– Какъв е първият ви спомен с баща ви?
– Двамата вървим заедно в планината ръка за ръка и той ми пее една гръцка песен – “Мария ме та китрина” (“Мария с жълтите дрехи”). Тогава не съм разбирала текста, но помня, че имахме песента на малка грамофонна плоча, която не беше черна, а в преливащо се синьо-зелено. Всичко това ми изглеждаше много хубаво и специално.
– Учили сте в Атинския университет, покрай баща си ли се запалихте да отидете там? Той не само знаеше гръцки, но и познаваше страната много добре.
– До известна степен стана случайно. Исках да замина за Китай да уча китайски, но нямаше никаква възможност в годината, в която завърших гимназия. Той ми каза, че има стипендии за следване в Гърция и ме посъветва да не пропускам този шанс. Реших да го послушам този път.
– Послушна дъщеря ли бяхте?
– Като всеки млад човек бях в конфликт – от една страна, ми се искаше да съм послушна дъщеря, от друга, бях много независима. Родителите ми ме възпитаха така, те самите също бяха много независими. Те са от поколението от 60-те години, хора на модерността и на индивидуализма. По същия начин израснах и аз, сама вземах решения за всичко в живота си. Но като млада съществуваше противоречието доколко да слушам това, което те ми казват. Не са се опитвали да се налагат почти за нищо, но когато за нещо си кажеха мнението, го имах предвид. И все пак смятах, че е много важно да имам собствен път в живота си.
– Страдали ли сте от известността на баща си, от това, че ви приемат като дъщерята на Иван Гарелов?
– Много се предпазвах от това и внимавах да съм сигурна в нещата, които правя, че са само мои. Не че е страдание, но никъде не можеш да си частното си лице, дори и на лекар. Аз не съм известният човек, но съм нещо като представител на негова част. Не съм се възползвала от плюсовете на известността, а от минусите. Но това е дреболия, по-скоро забавление. Все пак името ми е познато и това ти дава един малък плюс, макар и да не е решаващ.
– Как Гарелов общуваше с хората, славата помагаше ли, или му пречеше?
– Едно от специалните му качества беше, че той можеше да бъде на ниво, но същевременно много се радваше да общува с всякакви хора. Харесвах лекотата и как той влиза в съвсем равностоен разговор с тях. Те го спират на улицата, но той се интересуваше от тях.
Последната снимка от живота му, която имам, е на плажа миналото лято. Той отивал да се къпе в морето, една жена със сина си го спрели, попитали може ли да се снимат и имат много смешна снимка – той и до него едно мъничко момченце. Тя ми я изпрати, когато той си отиде. Беше много мило, но и много показателно за това как той се отнасяше към всички хора около себе си.
– Иван Гарелов остана известен докрая като Мистър Панорама. Как той се отнасяше към работата си?
– От моя гледна точка като дъщеря той беше работохолик и перфекционист, особено в онзи период работата беше много важна за него. Сега, вече като човек, който може да погледне отстрани, много ми хареса нещо, което каза Бойко Василев – че “Панорама” е било мястото, където се е създала възможност за общо говорене между различните политически сили и между самите политици. Понякога не само от коя партия си, но и личността ти може да ти пречи или помага. Това, че те там са се събирали в “чакалнята”, докато дойде редът им, и е трябвало да седят един до друг и да си говорят, докато са напрегнати, защото предстои да излязат по телевизията, след това и самият начин, по който се е случвал разговорът между него и тях, според Бойко Василев е нещо много важно и специфично за България. Той казва, че в Сърбия например това не се е случило, и свързва някои от най-крайните неща в Сърбия с този факт. Това ми се струва много щедро от страна на Бойко, но в същността си е вярно. Понякога подценяваме колко е важно да се създава поле за разговор между различни мнения.
– Ходили ли сте в телевизията като малка с баща си?
– Да, ходих още по времето, когато той беше в една стая с леля Бригита и чичо Мичман. Само възрастните хора ще знаят, че става въпрос за Бригита Чолакова и спортния коментатор Николай Колев – Мичмана.
– Но това не ви запали да работите в телевизията?
– Не, аз не съм визуален човек. Дълго време пишех за кино, разбирам как въздейства образът, но не разбирам как аз бих могла да съм в образа, което е много важно умение. Не знам доколко е само умение, доколко се развива, но все пак човек трябва да има наблюдателност и представа за тези неща. А аз в моята работа предпочитам да съм зад първия ред. Затова съм работила и като редактор, сега правя аудиокниги, това е моята гледна точка.
Иначе много харесвах работата на баща ми, струваше ми се много интересна и динамична.
– Съвсем малка сте били, когато той ходи като тв репортер по горещите точки в света. Нещо помните ли, разказвал ли ви е?
– Той заминаваше и се връщаше, не съм разбирала къде е и какво е. Чувах, че хората почват да говорят много за някакви неща. От моя гледна точка беше съвсем различно. Вкъщи се появиха едни пари, за които той каза: “Може да си играете с тях”. Това всъщност бяха парите от Камбоджа, които той донесе, които са се търкаляли по улиците. Доскоро имахме вкъщи от тях.
Преди това се появи Ахмед (момчето, което Гарелов спасява от Палестина – б.а.), който дойде при нас на гости. С детския си акъл приехме, че това е още едно момче, беше много симпатичен. В началото беше стреснат, след това постепенно се отпусна. За нас нещата просто се случваха, не сме си давали сметка нито какво е преживял баща ми, нито какво се случва в действителност. По това време в социализма децата растяхме малко затворено, нямахме представа какво е война, за нас всичко това бяха неща, които се случват много далече. За сегашните деца е различно.
– Изпитвахте ли някаква ревност към баща си заради Ахмед? Изглежда добро умение да помогнеш на децата си да приемат живота такъв, какъвто е.
– Нямаше ревност. Това си беше съвсем нормално. Човек трябва да разчита на децата си. Те са готови да приемат почти всичко, което родителят казва, стига той да е открит с тях. Трудно е да си родител. Много е важно къде той поставя децата си, къде стоят в ума му, кое място заемат.
– Вие къде усещахте, че сте в ума на баща си?
– След работата му. Когато е бил много активен и е пътувал, със сигурност имах такова чувство. Но през последните 20 години много се сближихме.
– Майка ви също е била журналист. Как растяхте в тази среда?
– Много харесвах журналистите. Те са весели хора, събираха се вкъщи, симпатични са, готини. И досега ги харесвам, имам много приятели сред тях.
– За какво ви съветваше Иван Гарелов, какви са уроците му?
– В различни периоди различни неща съм възприемала от него. Последната година има две неща, които промених в себе си, вземайки пример от него. Едното е, когато имам цел, да я преследвам, без да се тревожа, че ще обезпокоя хората покрай това. Много дълго време внимавах да не досаждам по телефона, да изчаквам първо другите да се обадят. Докато сега си казвам, че ако човек смята целта си за достатъчно смислена и важна, може да обезпокои, да е настоятелен и в това няма нищо фатално. Другото нещо, което видях от баща ми, беше на последния му рожден ден, когато той събра някои близки хора и отдели време на всеки от тях да каже защо го харесва. Беше се подготвил, беше намислил за всеки човек най-важното нещо, което имаше да каже за него.
– Помните ли някои от думите му?
– Не, защото бях втрещена. Беше обикновен рожден ден, ядене, седене, дребни приказки. И той в един момент като започна… Защо не го записах?! Не очаквах, че се е подготвил. Шокира ме и това, че си дадох сметка как по някакъв начин той се сбогува с тези хора. Никога не е живял с мисълта, че си отива, но го направи. Много е хубаво от време на време да можем да кажем на хората защо ги харесваме и каква роля имат в живота ни. Това не са очевидни неща в характера му, но са конкретни неща, които неусетно съм възприела.
– Лесно ли се живееше с него?
– Беше авторитарен. Трябва да се съобразяваш с него и да следваш неговия ритъм. Има хора, около които трябва да се случват нещата. Аз също обичам да говоря, да разказвам, не да съм център на вниманието, но със сигурност съм много жив участник в разговора. И той беше същият, но в много по-голяма степен от мен. Но пък хората, които го харесваха, му даваха това предимство да има централната роля, а и той имаше най-добрите истории да разкаже.
– Някои от тези истории са от къмпингите, на които сте ходили много често заедно и за които разказва дори в книгите си. Защо харесваше този тип ваканция?
– Той обожаваше да ходи на къмпинг със своите приятели – Румен Петков, Божката Йонов. Като художници те бяха свободни, цяло лято стояха на къмпинга, той не толкова, но много му харесваше такъв свободен живот, в който си на пясъка. Общ живот, 20-30 човека заедно, опъваха една огромна тента и там под нея всички ядяха, говореха, забавляваха се, деца, родители, по-възрастни родители, идваха, тръгваха си. И Невена Коканова е идвала там. Невероятни спомени.
– Това дали е било неговото бягство от наситената и много напрегната работа?
– Със сигурност е било бягство и много му харесваше. Той пак си измисляше задачи – да ходи да намери най-хубавите домати, за калканите чака рибарите в Созопол да излязат, те ще му кажат къде, той ще отиде. Но това бяха много приятни задължения.
– Вкъщи говорил ли е за политика, която беше толкова свързана с работата му?
– Да, но по-често си говорехме за международна политика, защото мен тя ме вълнуваше. Понеже и двамата познаваме Гърция, ми беше много интересно да го слушам, тъй като той десетилетия следеше какво се случва там. Имаше страхотно точен поглед.
Когато подготвяхме книга със статиите му, прочетох накуп голяма част от тях, писани от 2000 до 2018 г., и от тях се ориентирах за възгледите му за България. Можеше съвсем накратко и много ясно или пък надълго и нашироко да ми даде ключ към това, което се случва по света, защо е така, как трябва ние да реагираме. За него беше важно и какво мислят генералите. Даде ми този поглед, че например за войната в Украйна аз не знам какво мислят военните в България. Особен поглед. Все пак той дълго време е следил военни конфликти, разбираше от това нещо и то не по баналния начин.
– Иван Гарелов слезе от екрана, но до последно работеше и имаше идеи за статии, за книги. Как успяваше?
– Много ми хареса последната му книга – “Тук Хемингуей никога не е бил и нови разкази”. Точно беше починала Донка и бяхме при нотариуса той да прочете нейното завещание. Като видя листа, написан с нейния почерк, даже малко му прилоша, помоли ме да му донеса вода, беше като смразен вътрешно. Много се тревожех за него, защото това е моментът, в който изведнъж виждаш родителя си почти рухнал.
Тръгвайки си оттам, той почна да ми разказва нещо объркано за Созопол и аз дори се чудех защо го прави. Тя продължи, оказа се дълга история – първото изпитание на Созопол, второто, третото. Дадох си сметка, че той ми разказва нещо, което явно е изникнало като спомен, но същевременно, за да ни извади от това състояние, в което бяхме – изплашени, вцепенени от скръб. Тогава го попитах защо не я запише. “Можеш да добавиш една рецепта за калкан”, му казах. Той отговори: “Добре, може”. И след 3 дни ми изпрати съдържанието – беше измислил всичко как ще бъде и след това започна всяка седмица по една глава. Тази работоспособност ме зашемети. Разбирам, че хората го помнят с телевизията, но там аз не съм виждала с очите си как се случва процесът. Докато сега един 80-годишен човек просто се измъкна за косата от най-дълбоката скръб в живота си и почна да работи по този начин. Много е хубаво да можеш да откриваш нови и нови неща, които да харесваш в родителите си. А и виждаш колко странно може да бъде началото на един творчески процес, което ти дава и енергията, и замисъла да направиш една цяла книга.
В последните години ми се доверяваше, правеше го, когато се чувстваше объркан и много тъжен. Много е характерно, когато човек скърби за загуба, да се чувства объркан или гневен. Тези емоции като Сцила и Харибда те дебнат и трябва за нещо да се хванеш, да започнеш да мислиш в друга посока, за да се избавиш.
– Възможно ли е човек да потуши или да забрави скръбта си?
– Това не означава да забравиш скръбта си, а по-скоро да я осмислиш. Поне това аз се опитвам да правя сега.
Но ето и нещо друго. След като баща ми почина, месеци наред всички хора, които срещах по различни причини, ми изказваха съболезнования. Много хора споделяха с мен, че те също са загубили близък. Някак си ми се иска да върна към тях същото добро отношение. Страшно съм благодарна за това. Хубаво е хората да си дават сметка и да разбират, че всеки, който е преживял някаква загуба, може да е малко разсеян, объркан, неадекватен, че вътре в него все още има много силна тъга и една голяма част от него е като затворена. Важно е по този начин да се отнасяме към всички известни и неизвестни хора. Един човек, предприемач, ми каза: “Аз много харесвах баща ви. Той е единствената известна личност, за която съм плакал, когато почина”. Това са невероятни думи.
