Дълги години се грижих за баба ми, а тя ми остави само една картина
Бях на 17, когато баба ми се разболя тежко. Никога не сме били достатъчно близки, за да кажа, че я обичам. Но ми беше жал за нея, защото майка ми не желаеше да й помогне.
Баба ми е била против това майка ми да се омъжи за баща ми. Но тя е послушала сърцето си. По ирония на съдбата баба се оказа права за баща ми. Той ни напусна, когато бях дете. Но майка ми и баба ми така и не оправиха взаимоотношенията си.
Баба се нуждаеше от специални грижи, затова ме помоли да идвам при нея всеки ден, ако мога. В замяна тя ми обеща, че ще получа сериозно наследство от нея. Живеехме бедно, а аз, честно казано, бях алчен за пари. Затова реших да помогна на баба с каквото мога.
След занятията в университета идвах при нея. Купувах й храна, почиствах апартамента, поливах цветята. Година по-късно баба ми на практика не можеше да ходи. Така че трябваше да я придружавам до тоалетната и банята и след това обратно в леглото.
Веднъж, докато почиствах килера, намерих там албум с редки марки. Тя ми каза, че това е колекция на дядо ми и ако искам мога да я взема. Не отказах такава доброта.
Вярно, не посмях да продам всичко наведнъж. Постепенно в живота ми започнаха да се появяват нови неща. Купих си телефон, обнових гардероба си, започнах да се храня по-често навън. Разбира се, майка ми забеляза това. Тя си помисли, че крада пари от баба ми и това ме ядоса.
Всяка година баба ми ставаше все по-зле, а грижите ми се увеличаваха. Уморих се да се грижа за нея, станах по-раздразнителен. Близо до нея ме държеше единствено желанието да получа наследството. И знаех, че много скоро това ще се случи.
Баба почина в съня си. Разбрах за това, когато я посетих след работа. След всички необходими приготовления се върнах в къщата. Преобърнах всичко в търсене на ценните пари и ги намерих под възглавницата.
До тях имаше бележка: „Завещанието е при нотариуса. Това е номерът му. Съветвам те да му се обадиш възможно най-скоро. Оказа се, че баба ми е решила да остави всичките си пари на сиропиталище. А апартаментът остави на майка ми. Не можех да повярвам.
На мен беше оставила картина. На друга бележка пишеше, че това нещо ще промени живота ми. В този момент исках да се върна назад във времето и да кажа на баба си всичко, което мисля за нея. 6 дълги години стоях над леглото й за някаква безполезна картина!
5 години по-късно се натъкнах на нея по време на преместването. Ожених се и основах компания. Нещата потръгнаха нагоре и аз и съпругата ми решихме да се изнесем от града.
Погледнах картината и си спомних думите на баба ми. Разбрах, че греша. И в нейна памет, реших да окача тази картина в дома си. По време на една от вечерите моят приятел Андрей се загледа в нея. Той работи с антики от много години и каза, че това платно струва цяло състояние.
Не вярвах, че е истина. Но след 5 дни търсения и консултации се убедих, че картината на баба е истинска рядкост, която много колекционери търсят. Чувствах се толкова засрамен. В младостта си ревностно преследвах парите, напълно забравяйки, че има много по-важни неща.
Баба ми вероятно е виждала, че й помагам заради наследството. Надявам се тя да ми прости. Не съм продал картината. Искам да ми служи като напомняне за грешките ми и за любимата ми баба.
Тази история ни показва, че всеки от нас има право на грешки. По един или друг начин Генади се оказа единственият човек, който беше готов да помогне на баба си, когато тя се нуждаеше от това. Въпреки че го правеше от користни подбуди, той израсна като личност и успя да осъзнае грешките си.
Богатата му баба повярва в него от самото начало. Тя знаеше, че някой ден той ще може да оцени подаръка й. И така се случи. Освен това, тя не забрави за дъщеря си, въпреки че не успя да намери сили да възстанови отношенията си с нея.
