Всеки един от седем братя и сестри получава писмо от дядо си един ден след погребението му
Уилям беше богат бизнесмен, който реши да отгледа седемте деца на починалата си дъщеря като свои. След като си отива, той им дава урок, напомняйки им за важността на семейството.
54-годишният Уилям стоеше на църковния амвон, докато се обръщаше към служителите на погребението. Една сълза се плъзна по бузата му, когато той завърши възхвалата на починалата си дъщеря, без да успе да сдържи сълзите си.
— Болно ми е да се сбогувам с теб, моя скъпа дъще. Но намирам спокойствие в това, че знам, че сега си с Господ, гледайки всички ни отвисоко. Въпреки че загубихме дъщеря и майка, всички ние спечелихме ангел. Ще се погрижа всичките ти деца – Бенджи, Броуди, Нейтън, Дан, Лиза, Бриджит и Амалия – да бъдат отгледани. Почивай в мир, скъпа моя дъще.
Уилям спази обещанието си. Той прие седемте си внука като свои деца и ги отгледа по най-добрия начин. Уилям беше богат бизнесмен, така че успя да им осигури прекрасен живот.
Децата израснаха и учиха в най-добрите училища и университети. Някои от тях дори се оженили и вече имаха свои деца. С течение на годините старостта на Уилям започна да се отразява на здравето му. Стана доста болнав.
Той реши, че е време да започне да обсъжда въпроса за наследството на децата. Един ден той събра всичките си деца на обяд в голямото си имение, за да обсъдят наследството им.
За изненада на Уилям, дискусията бързо се превърна в спор на масата за вечеря. Сърцето на възрастния мъж се разби, когато видя как децата му са разделени, докато се карат за това кой какво заслужава и кой не.
— О, хайде, Лиза! Не можеш да получиш градската къща! Ти живееш в града! — извика Бенджи.
— Ти си човек, който само говори! Дори нямаш деца! Какво ще правиш с цялото това пространство! — отвърна Лиза.
— Това е достатъчно! — каза Уилям и стана. Внезапно му се зави свят, когато се изправи на крака, препъвайки се назад.
— Дядо! — изпищяха децата, като се втурнаха да му помогнат да седне. Амалия направи вятър на дядо си, докато нейните братя и сестри му помогнаха да седне на дивана, за да може да се настани по-удобно.
— Да повикаме линейка? — попита Лиза.
— Не, ще се оправя. Просто не мога да понеса всичките ви караници! Трябва да сте обединени! Като семейство! Не това! — Уилям излая, опитвайки се да си поеме дъх. — Моля те, просто ме заведи в леглото. Трябва да си почина.
Децата заведоха Уилям в леглото. Той си легна по-късно същата вечер, надявайки се, че думите му донякъде са повлияли на децата. По-късно обаче щеше да разбере, че всичко е било напразно.
Няколко седмици по-късно Уилям научава от Амалия, най-малката си внучка, че децата отново са се скарали за наследството и вече не си говорят.
Уилям се надяваше, че това е само фаза и ще отмине. Въпреки това 5 месеца по-късно всички се събраха в дома му заради влошеното му здраве. Докато наблюдаваше взаимодействието им, той осъзна, че нещата изглежда само са се влошили. Те почти не говореха помежду си, а когато го правеха, се карахаг. Уилям беше с разбито сърце.
Месец по-късно възрастният мъж почина. След погребението семейството се събра в офиса на адвокатите на Уилям, за да чуе четенето на завещанието на Уилям. Никой от тях не беше готов за това, което адвокатът щеше да каже.
— За Бенджи той остави своето ретро куфарче. За Дан ценния си статив. За Бриджит своята цигулка. — каза адвокатът, докато отбелязваше квадратчетата на договора.
— Чакай, чакай, чакай! Значи той оставя на Дан, дизайнера, статив. На Бенджи, бизнесменът, куфарче. И на Бриджит, музикант, цигулката. Това шега ли е? — попита Нейтън, също толкова разочарован, колкото и неговите братя и сестри.
— Да… Какво? Ще ми остави ли нож, защото съм готвач?! Какво се случва с останалата част от имуществото му? Имотите, бизнеса и парите? — Броуди се включи.
— Съжалявам, момчета. Засега не мога да разкрия какво ще се случи с другите имоти и активи. Това бяха желанията на дядо ви. — обясни адвокатът.
— Това са глупости! — извика Броуди, стана и излезе от стаята. Другите братя и сестри последваха примера му, също толкова раздразнени, колкото брат им. Амалия, която не беше толкова ангажирана с наследството, беше последната, която си тръгна. Въпреки че не беше разстроена от завещанието, тя беше наранена от това как то раздели семейството й.
По-късно братята и сестрите се срещнаха в имението на Уилям, за да обсъдят пътя напред. В този момент те просто искаха да получат това, което чувстваха, че им се полага, и след това да тръгнат по различни пътища.
Уморена да слуша братята и сестрите си, които се карат в салона, Амалия реши да отиде за момент на размисъл в стаята на дядо си. Когато пристигна, тя беше шокирана да намери голям сейф в средата на стаята на Уилям. Тя незабавно се върна при своите братя и сестри и им разказа какво е намерила.
— Какво мислиш, че има вътре? — попита Лиза, докато всички се скупчваха около сейфа.
— Вероятно пари в брой! — каза Броуди, втренчвайки се в сейфа с пълно увлечение.
— Не! Това не беше в стила на дядо! — отбеляза Бенджи.
— Да. Вероятно са документите за неговите имоти и банкови сметки. — добави Бриджит.
— Ами… Няма да разберем, докато не го отворим. Така че, да се захващаме! — заключи Дан, написвайки с нетърпение рождения ден на дядо си. Сейфът не се отваряше.
Това беше първият от многото опити тази нощ. Братята и сестрите прекараха часове в опити за различни пароли за 7-цифрената ключалка, но нито една не проработи. Те огледаха къщата за улики за възможна парола, но не откриха нищо.
Уморени от неуспешните си опити, братята и сестрите най-накрая се отказаха и решиха да поемат по различни пътища и да се върнат към собствения си живот.
Няколко дни по-късно всички братя и сестри получиха посмъртни писма от дядо си. Никой от тях обаче не знаеше, че другите също са получили писма.
Братята и сестрите все още не си говореха и поотделно никой от тях не разбираше какво означават буквите или дори не искаше да проучи. Всички освен една, Амалия.
В писмото на Амалия имаше само един-единствен адрес, който тя разпозна. Беше адрес на една от фермите на нейния дядо. Като деца бяха ходили там.
Амалия отиде във фермата и когато стигна там, беше посрещната от пазача на фермата Саймън.
— Амалия! Толкова се радвам да те видя отново! Когато те видях последно, беше толкова млада. — каза Саймън, прегръщайки Амалия, когато тя излезе от колата си. — Много съжалявам за смъртта на дядо ви. Той беше невероятен шеф и още по-добър човек. — искрено каза Саймън.
— Благодаря ти, Саймън. И аз се радвам да те видя. Всъщност дойдох тук заради него. Той ми остави писмо, насочващо ме към тази ферма. — Знаеш ли какво може да е искал да видя? — попита тя.
— О, да! Очаквах те. Той ми остави инструкции да ти кажа да почистиш сеното в кочината. — каза Саймън, сочейки малката кочина. Изглеждаше отвратително, но за щастие на Амалия вътре нямаше прасета.
— Уф! Защо? — попита шокирана Амалия.
— Твоето предположение е толкова добро, колкото и моето, Амалия“. — сви рамене Саймън. — Но това бяха инструкциите, които ми бяха дадени. Успех. — каза Саймън, подавайки й близката лопата.
— Предполагам, че трябва да започна да чистя. — въздъхна Амалия.
Амалия веднага започна да чисти. Това беше отвратителна и уморителна работа, но Амалия в крайна сметка я свърши. Когато най-накрая изчисти всичко, тя с изненада откри голямо „6“, нарисувано на пода с бяла боя.
Амалия най-накрая го разбра. Това трябваше да е ключ към много по-голям пъзел. Не беше съвсем сигурна какво е намислил дядо й, но беше сигурна, че засяга останалите й братя и сестри. Тя веднага се обади на Бенджи.
— Бенджи, получи ли писмо от дядо с адрес? — попита Амалия.
— Да. Как разбра? — попита Бенджи.
— И аз получих. Отидох на адреса и след като почистих една кочина, намерих числото шест. Мисля, че може да е улика за нещо. — каза Амалия.
— Улика за какво? — попита Бенджи.
— Това е нещото, с което се надявах, че можеш да ми помогнеш. Мисля, че ако намерим уликата в твоя адрес, може би това ще ни даде по-добра представа за това, което търсим. — обясни Амалия.
— Добре. Сега ще ти изпратя адреса. Ще се срещнем там. — завърши Бенджи.
Бенджи и Амалия се срещнаха на един от паркингите на Уилям за камиони, който той притежаваше. По същия начин те бяха посрещнати от един от работниците там, който им показа мръсен стар камион, който дядо им беше инструктирал да почистят.
Амалия и Бенджи се подготвиха и се захванаха за работа. Когато свършиха, видяха числото 9 от едната страна на входната врата. Бенджи и Амалия осъзнаха, че тези числа може да са кодът, от който се нуждаят за сейфа.
Те извикаха своите братя и сестри и обясниха теорията си. Те изпълниха всяка задача, която дядо им остави една по една. Техният лов ги отведе в различни имоти на Уилям и ги накара да работят заедно, за да изпълнят няколко задачи.
Тези задачи накараха братята и сестрите да се сближат по начин, по който не бяха го правили от дълго време. Те се радваха и триумфираха на всеки тест, задача и изпитание заедно като семейство.
В крайна сметка те събраха всичките седем числа заедно. Отидоха в къщата на Уилям и използваха всички номера, които бяха събрали, за да отворят най-накрая сейфа. Всички се скупчиха, нервни да надникнат в сейфа.
— Добре. Мисля, че всички трябва да погледнем едновременно. — предложи Амалия, докато нейните братя и сестри нервно кимнаха в знак на съгласие. — Едно… Две… Три. — каза тя, докато се скупчваха един в друг, гледайки в сейфа.
За тяхна изненада те отвориха вратата на сейфа и видяха, че се гледат един друг. В сейфа нямаше нищо друго освен огледало. Амалия веднага избухна в смях, като нейните братя и сестри също постепенно се присъединиха.
— На какво се смееш? Пропуснах ли шегата? — попита объркан и разочарован Бенджи.
— Не разбираш ли, Бенджи?! Това искаше дядо. Ние заедно, в единство! — обясни Амалия.
— Уау! Старецът имаше щуро чувство за хумор! – каза Бенджи, присъединявайки се към братята и сестрите си в смеха.
За първи път наследството им не беше в центъра на разговора им. Те най-накрая научиха, че истинското им съкровище е в самите тях, като семейство.
Всички братя и сестри се извиниха един на друг, че са позволили нещо толкова тривиално като парите да ги раздели. Те се съгласиха да забравят за кавгата си и да се опитат да отделят повече време един за друг не само в името на семейството си, но и в чест на дядо си.
След няколко дни адвокатът на Уилям ги събра отново и каза, че тъй като са изпълнили желанията на дядо си, те имат достъп до останалата част от наследството с неговите имоти и сметки.
Братята и сестрите решиха да не делят наследството, а по-скоро избраха да управляват всичко заедно и да търсят най-рационалните решения за всички тях.
Какво можем да научим от тази история?
- Семейството е едно от най-ценните съкровища. Братята и сестрите трябваше да научат важността на семейната си единица, както Уилям винаги се е надявал.
- Не позволявайте на алчността да разделя семейството. Братята и сестрите направиха грешката, като оставиха желанието си за пари да се намеси в отношенията им. Но след като се събраха отново, те не искаха нищо.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
