Великият Методи Савов: Мра в мизерия с 358 евро пенсия. Алпинистът остана инвалид в Хималаите, парите не му стигат и за лекарствата
Методи Савов е жива легенда на българския алпинизъм. Един от малцината българи, стъпили на Покрива на света. Човек с четири седемхилядника в актива си и съавтор на най-голямото спортно постижение на България за XX век. Днес обаче неговата битка не е с ледените ветрове на Хималаите, а с унижението, държавното безразличие и една пенсия, която не стига дори за лекарства.
През 1984 г., по време на драматичната национална експедиция до Еверест, Савов изкачва върха по най-страшния маршрут – Западния гребен, наричан основателно „Жестокият път“. На слизане по Южния гребен съдбата го изправя пред върховно изпитание. Той прекарва нощта на открито на изумителната височина от 8750 метра – без допълнителен кислород. Оцеляването му в тази „зона на смъртта“ е истинско медицинско и човешко чудо. Спасен в последния момент от Кирил Досков и Николай Петков, Савов плаща висока цена за триумфа – тежките измръзвания водят до частична ампутация на стъпалата му.
„Онова, което направихме тогава, не е повторено и до днес“, връща се назад в спомените си алпинистът. „Ние сме обезпаметени. Не може една държава да отнема паметта за хора, които са си дали здравето, а някои и живота. Най-унизително е точно това – да се изтрие споменът за тези, които са дали много.“
Методи в подножието на Хималаите
Днес държавното признание за подвига на Еверест се изразява в пенсия по Закона за особени заслуги в размер на 358 евро. Сума, която в реалността на изравнените цени в лева и евро се стопява за по-малко от две седмици. Савов не получава стандартна пенсия за стаж, тъй като заради тежката инвалидизация след Еверест не е успял да натрупа нужните години. Парадоксално е, че въпреки отрязаните си стъпала, той не получава и пенсия по ТЕЛК, макар законът да му дава това право. Писмата му до Президентството, Министерския съвет и министерствата остават без абсолютно никакъв отговор, пише „Ретро“.
„Една депутатска заплата се равнява на 14 мои пенсии. Как да им вярвам?“, пита реторично легендарният алпинист. „Веднъж докопат ли се до софрата – край! Даже трохите, които падат под нея, и тях ги замитат. И после непрекъснато ни будалкат да ходим да гласуваме. За какво? За да може някой пак да седне на софрата, а аз да остана в тълпата? Не става така.“
Савов прави горчив паралел с премиите и доживотните пенсии на олимпийските шампиони у нас, които получават сериозна държавна подкрепа. „Не подценявам техния труд, но ако на спортист в залата му се случи нещо, веднага десет лекари се хвърлят да го спасяват. При нас в планината няма кой. Там разчиташ само на хората около теб, на това как сами ще си помогнете по височинните лагери. Затова толкова колеги останаха в планините.“
В най-трудните моменти държавата липсва, но се появяват хората. Алпинистът с признателност споменава актьорите от проекта „Поетите“, които преди година и половина му подават ръка и му помагат финансово. Въпреки това усещането за изоставеност остава. Лекарствата за хроничните му заболявания са скъпи и често той просто спира да ги купува. „Каквото ми е писано, това е. Дните, които са ми останали, са повече от мизерни. Те просто са ме оставили да си отида от този свят“, споделя с ледена откровеност той.
В студиото на „Всяка неделя“ на гости на Кеворк Кеворкян
Въпреки всичко, в Дома за ветерани на изкуството Методи Савов е намерил своя пристан. Хвали персонала, определя ги като „читави хора“, които правят и невъзможното, за да облекчат старините на обитателите – художници, журналисти, творци. На прага на житейския си залез, легендата на българския алпинизъм запазва онази специфична, интелигентна ирония, присъща на хората, гледали смъртта в очите на 8000 метра височина.
„Моят дух е благосклонен към Елисейските полета, но тялото е на друго мнение. Както обичам да казвам: Духът желае, тялото нехае!“, завършва с усмивка Савов, оставяйки след себе си въпроса: защо държавата ни продължава да замита под чергата най-големите си герои?
