Боян Иванов: Отивам си, не искам опело / ВИДЕО
Боян Иванов почина на 9. юли 2012 г. в болницата в Бургас след тежък инсулт.
Този текст е публикуван в „24 часа“ на 16 септември 2011 г., ето го отново в памет на талантливия естраден певец.
„Отивам си вече. Лекарите са отминал етап при мен. Вземам лекарства с шепи и лежа. Колкото – толкова. Каквото Бог каже, съдба… Това, което съм направил, е отдавна в гробищата. Не искам ни опело, ни музика – нищо. И на църква не ходя, гаден атеист съм. Низш човек… Пял съм. И какво от това – никъде не може да се намери диск с моя музика. И правилно. Кой да ги произведе и защо – ще си купиш ти и още трима. Аз съм отдавна мъртъв. Не се бунтувам вече. Диабетът свърши своето. Всичко боли – глава, корем, крака, мускулите атрофират. Не обичам стари и болни хора, не обичам себе си…“
Ще повярвате ли, че намразилият живота е лъчезарният някога певец Боян Иванов, майтапчийските истории на когото колегите му разказват и до днес. Този, който преведе през границата песните на Пол Анка у нас още в края на 50-те години от миналия век. А приликата между двамата е очебийна, само дето Пол Анка започва кариера в Америка, а Боян Иванов – зад желязната завеса.
Когато е на 15 години, Пол Анка вече е ангажиран с договор в нощен клуб. У нас 3 години по-късно с неговите песни ще стане известен Боян Иванов. „На 16 години започнах да пея в софийските барове „лошите“ момчета Пол Анка и Елвис Пресли.
„Гледах скоро Пол Анка – остарял, но пее добре, върна ме в младостта. Пял съм много неговата You Are My Destiny. Хората копнеехатогава да чуят английска реч“, оживява се Боян.
И от двамата бъдещи певци учителите вдигат ръце. Отказват да учат Пол Анка на каквото и да било, тъй като още 15-годишен той вече е определил с какво ще се занимава. Професионално ориентиран е и Боян Иванов. Тръгва на уроци по цигулка още на 6 години. Баща му Васил Иванов е виолист, концертмайстор на Софийската филхармония. „От баща си не е запомнил комплименти. Бе студен и строг“, казва певецът. Боян не е кръстен на никого. Но уточнява, че името му имало произход. Идвало от бой ям. Това обяснявал баща му.
Боян изял доста пердах, защото растял буен. „Едно дете трябва да е лудо, ония с джуфките, които седяха по столчетата, никак не ми бяха приятни. Затова и много бой съм изял като дете. Но ефектът бе нулев“, връща се в детството певецът.
В музикалното училище тъкмо лошата дисциплина го праща в наказателна рота. Той се явява на изпит по цигулка, но го приемат кларинетист като т.нар. музикантски ученик. Причината е, че идва с най-лошото поведение от другото училище – „укорно едно“. „Гадно ми беше кларинетчето, не можах да го обикна. Но така се развиха нещата. Музикантски ученик знаеш ли какво е? Дете, облечено във военна униформа. В такава паралелка с особен статут за военни музиканти трябваше да уча и живея на пълен пансион“, обяснява той.
Поведението му било укорно едно, защото набил учителя си по български още в основното училище. Според Боян сам си го изпросил: „Когото и да изпита, накрая казваше: „Това направи много хубаво, онова – отлично, така е, браво, много добре. Днешният ти отговор оценявам за две.“ И веднъж след поредната гавра Боян не издържал и налетял да го бие.
Училището и кларинетът не са неговото поприще, а пеенето. От 1959 г. още 16-годишен като ученик се явява на конкурс и получава правото пее в нощните заведения в София. На 18 години тръгва и по концерти в страната. Става солист на „Балкантон“, а после и на оркестъра към Комитета за телевизия и радио.
Първият му хит е „Зеленоокото момиче“ на композитора Борис Карадимчев. Болен и далече от суетата, певецът казва: „В тази песен не намирам някаква стойност. Преди мен имаше много добри певци като Анджело Симеонов, Снежка Добрева, Лиана Антонова, Ахинора Куманова (прекръстила се по-късно на Нора Нова – бел. авт.), Леа…“
В София пее във всички големи заведения с програми – бар „Астория“, „Хемус“, „Ален мак“, „ЦУМ“. „В „Златният Орфей“ участва на първия фестивал през 1965 г., когато той се нарича още „Конкурс за песни“. Награди вземат и двете песни, които изпълнява – на Атанас Бояджиев и на Петър Ступел. Участва и на фестивала в Сопот, Полша, изнася концерти в европейските страни и Куба. Популярността му расте и телевизията прави филм за него. Той минава за българския ЕлвисПресли, пуска си същите бакенбарди, докарва го и на прилика и става любимец на младите. Сега дърдори като досадно старче: „Никога не съм чувствал слава, само музикантите ме харесваха и малка част от публиката. Масово любимец на публиката никога не съм бил. А любими певци винаги са ми черните.“ В София не му дават много-много да ги изпълнява, но той пее и плаща глоби, защото в „Балкантон“ се правят проверки кой каква музика прави. През живота си Боян Иванов изпява само две руски песни.
В края на 60-те години в столичната зала „България“ се провежда десетдневка на съветската песен. Боян изпълнява две, едната е по-известна като изпълнение на чешката звезда Карел Гот. След фестивала музикалният критик Генчо Гайтанджиев пише статия. Боян знае наизуст писаното за него: „С нищо не спечели съветската песен от изпълненията на Б. Иванов. Не беше нужно и на тази проява да бъде доказана многократно манифестираната му безпомощност.“ Два месеца след това на конгрес на музикалните дейци същият този Гайтанджиев става и казва, че е трагично състоянието на цялата ни естрада, но добре, че има прекрасни изключения като Кирил Семов и Боян Иванов.
Певецът прави по 150-200 концерта в година, знаят го във всяко градче на страната. През 1972 г. е основна фигура в програмата на „Кукери“ на Златните пясъци. Той е със счупен крак и гипсиран, но пее. Катя Филипова отива да го види и води нейна приятелка – Светла Гостева, която тогава учи в Полша, а после и в Чехия. Боян и Светла се харесват и след време се оженват. През 1977 г. излиза единствената му дългосвиреща плоча. Иначе е записал към 100 парчета.
Събужда у себе си друга радост – готвенето. Дори е кулинар месец на „Шатрите“ в Правец. Напълнява, но винаги е на сцената изтупан в елегантен костюм.
„Не помня кога натежах, но знам от какво – от пържоли. А и съм се родил 5600 г. И никога не съм спортувал“, признава той. И приятният мирис от кухнята не го кефи вече. „Доскоро много се радвах, че днешния ден ще го изживея, като изям еди-какво си. И тази радост я няма вече – няма откъде да купиш нещо, което да става. Месото мирише на антибиотици, на солена вода и какво ли не, само не на прясно и естествено. Казва, че поради тази причина е отказал любимите си вратни пържоли, а сирене не е ял от 15-20 години, защото също не било истинско.
През 90-те години заедно с приятелите си Борис Годжунов и Борислав Грънчаров създават певческото трио „Бо Бо Бо“, което изпълнява популярни забавни шлагери с лек хумористичен текст. Шоуто им е успешно и те издават албума „Момчета с късмет“. През 2007 година го преиздават на диск заедно с най-добрите си соло парчета през годините и правят юбилеен концерт в зала 1 на НДК.
Последната изява на Боян, а и на триото е през декември 2009 г. на юбилейния концерт за 60-годишнината на композитора Стефан Димитров. Тримата рядко се виждат, най-много да се чуят по телефона. Боян и Борис Годжунов сякаш носят най-драматичните съдби сред българските певци. Те дори не искат да знаят, че и днес деца им знаят песните и пишат по форумите за тях.
Притиснат и сякаш озлобен от диабета и с пенсията от 181 лв. за инвалид първа група, Боян Иванов се е затворил за света и се е отказал да живее. Излиза пред блока, колкото да разходи кучето.
„Никога няма да запея, не ме интересува, сякаш никога не съм излизал на сцена. Не слушам вече музика. Отчаян съм, в световен план в музиката се изчерпа всичко. Това, което съм направил, е отдавна в гробищата. Не обичам стари хора като мен. Не обичам вече българите, не ги уважавам – прост народ с лош вкус във всичко. Не го казвам от позицията на неразбрания и недооценения – аз мразя и себе си.
Източник:
