На 27 май през 927 г. по време на приготовления за война с Византия от сърдечен удар умира цар Симеон I Велики.
Успешните войни на Симеон срещу Византия и сърбите довеждат до временно разпростиране на България върху по-голямата част от Балканския полуостров и господство в Югоизточна Европа.
При управлението му България граничи с три морета — Бяло, Адриатическо и Черно,
а някои съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол.
Създадената през 870 г. Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят.
Веднага след възкачването му на престола през 893 г. отношенията с Византия се изострят, тъй като византийският император Лъв VI Философ мести тържището на български стоки от Цариград в Солун. Византийският владетел отказва да промени тази разпоредба и в защита на българските търговци Симеон I навлиза в Източна Тракия и разбива византийците при Одрин.
В отговор император Лъв VI влиза в съюзни отношения с маджарите,
които нахлуват в българските земи и на територията на днешна Добруджа разбиват изпратената срещу тях войска на княз Симеон. Князът и болярите му са принудени да се оттеглят в крепостта Дръстър и да започнат преговори за мир. По време на преговорите с Лъв Хиросфакт българският владетел успява да сключи съюз с печенегите и съвместно с тях да разгроми маджарите.
След като укрепва тила си, Симеон насочва войските си на юг и през 896 г. нанася тежко поражение на ромеите при Булгарофигон. Византийският император е принуден да подпише мирен договор, с който се възстановява статуквото отпреди 894 г. От 894 до 913 г. отношенията между двете държави са мирни. Вероятно в този период българите трайно овладяват земите на днешна Западна Македония и Албания. През 904 г. арабите, водени от Лъв Триполитански, завладяват и опустошават Солун.
От това се възползва и княз Симеон и макар войските му да не завладяват Солун, българо-византийската граница е изместена на 20 км северно от Солун. Войната започва през 913 г. и е предизвикана от пренебрежителното отношение на съимператора Александър, поел властта поради малолетието на император Константин VII, спрямо българското пратеничество.
През 913 г. Симеон I стига до стените на Цариград.
Византия е принудена да му признае титлата цар на българите, въпреки че следващата година го анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превземат Одрин.
На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска е обкръжена и избита. Следва второ поражение при Катасирти и патриарх Николай Мистик апелира за спиране на войната и подписване на мир. Междувременно византийската дипломация успява да раздвижи сърбите в тила на княз Симеон. Симеон изпраща срещу сърбите войска начело с кавкан Теодор Сигрица и Мармиас. Те залавят сръбския княз Петър Гойникович и поставят на престола княз Павел Бранович.
През 918 г. българските войски достигат Пелопонес и Егейските острови.
Свикан е църковен събор, на който Симеон I се провъзгласява за император на ромеите, а българският архиепископ е провъзгласен за патриарх.
През 921 г. една българска армия достига до Дарданелите, завладява Галиполския полуостров и се опитва да премине на малоазийския бряг.
През 923 г. Цар Симеон I отново стига до стените на Цариград. Византия иска да започнат преговори за мир и въпреки че мир не е сключен българите снемат обсадата. По време на царуването на Симеон I Велики България достига своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество.
Баща му, княз Борис I, полага всички усилия да подготви сина си за патриарх и затова го изпраща да учи в Магнаурската школа в Константинопол – най-престижното училище във Византийската империя, основано през 425 година.
Опитът на първородния му син Владимир да върне страната в езичeство принуждава Борис I да го свали и на негово място да въздигне Симеон.
С името на Симеон Велики е свързан най-големият културен разцвет на християнска България, наречен Златен век, осигурил процъфтяването на книжнината, архитектурата и изкуствата. Цар Симеон не просто подпомага дейността на българските книжовници, а се включва активно в нея като творец. Съставя няколко сборника с енциклопедично съдържание, известни като „Симеонови сборници“.
Лично подбира и превежда някои от словата на византийския богослов св. Йоан Златоуст. При управлението на цар Симеон е преведена и създадена богата книжнина, предназначена както за високообразовани хора, така и за простолюдието.
В нея присъстват произведения с информация от всички аспекти на тогавашния живот – история, богословие, география, животински свят, природа. Симеон пръв става носител на титлата „Цар на българите”, което най-добре свидетелства за окончателното сливане на прабългари и славяни в един народ по език, вяра, държавно съзнание.
При неговото управление България става равностойна на Византия културна сила.
ФАКТИ.БГ
