Христо Калоферов изненада зрителите с много лична снимка
Колегите на Христо Калоферов от Нова телевизия го върнаха назад в спомените му от казармата, което го подтикна да разкаже любопитна история от тези славни за всеки мъж времена, пишат от show.blitz.bg. Усмихнатият водещ на новините открехна вратата към личния си живот и разказа доста интересна случка от пребиваването си в казармата.
За радост или не, Калоферов е хванал времето, когато мъжете ходеха в казарма. И по думите му личи, че не съжалява за дисциплината, която е получил там. „Когато се наредихме да ни подстригват „нула номер“ заради снимките за военните книжки, точно пред мен токът спря и не можаха да ме обръснат с машинката. Така на снимката аз съм с нормално дълга коса, поради което ми излезе и прякор – „Хипаря“, разказа с усмивка той.
Казарма е обект (сграда, помещение) за продължително разполагане на личния състав на военни формирования. В по-общ смисъл се използва като название на времето, през което се отбива редовната военна служба или даже – на наборната армия изобщо.
Думата „казарма“ в българския влиза през руски, а в самия руски се смята, че влиза от немски (Kaserne), като произходът е вероятно италиански, най-вероятно от испанското caserna – „голяма къща“ или италианското casa d’arma, букв. „дом на оръжието“ (от саsа – къща, дом, сграда; и arma – оръжие).
Казармите са известни още в Римската империя, като още по онова време зад стените им се е намирало всичко, необходимо на войниците за ежедневието им – пекарни, обущарници и т.н. Първоначално имат вид на малко градче и дори често са отделни къщи, оградени зад стена. Едва в края на ХVІІ в., с възникването на постоянната войска, се развива строителството на казарми в познатия им днес вид.
Наборната военна служба в България, наричана още редовна военна служба, казарма, военна повинност или военна тегоба, е вид военна служба, съществувала от 1881 г. до 1919 г. и от 1938 г. до 31 декември 2007 г., като военно задължение на всички мъже, граждани на България.
Изпълнявана е както във въоръжените сили на България (в Българската армия и пр.) и структурите на Министерството на отбраната, така и във въоръжени организации извън въоръжените сили като войските на Министерството на вътрешните работи, войските на Министерството на транспорта и Строителните войски.
Задължителната военна служба във въоръжените сили на България възниква със създадения през 1881 г. Закон за военните сили на Княжество България. С него всички мъже поданици на Княжеството подлежат на задължителна военна повинност за срок от две години, след което преминават в запас и могат да бъдат повиквани по време на война, но и на маневри в мирно време. След Съединението на Княжество България с Източна Румелия от 1885 г. с указ на княз Александър I Законът започва да се простира и върху мъжкото население на източнорумелийските области, за което Османската империя, поради юридическия статут на областта и васалния спрямо османската държава характер на българското княжество, дава съгласието си през 1886 г. с подписания Топханенски акт. По време на водената Сръбско-българска война през 1885 г. цялото население на Княжеството и Румелия е мобилизирано в Българската земска войска. Задължителната военна служба продължава да се изпълнява до края на 19 век, така и в началото на 20 век със създаването на институцията на военните окръжия през 1901 г.
