Спомен за големия Иван Балсамаджиев – мъдреца, който ни разсмиваше (ВИДЕО)
„Ако човек не се променя, докато е жив, по-добре да не се ражда. Нещастията, които ни се спохождат, не са случайни. Няма случайни неща. Поради тази причина човек трябва да благодари за всичко, което му се случва. Независимо дали е добро, или лошо. Дали е болест, или страдание. Няма значение, важното е вярваш, че винаги се намира изход от лабиринта… Мисля си, че всяка болка идва, за да ни върне в пътя. Какво става с козата, когато не е в пътя? Козарят я вкарва в пътя с пръчката.“
Иван Илиев Балсамаджиев е български актьор и певец, роден в Троян на 19 февруари 1953 година. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1977 г. След това работи до 1979 г. във Видинския драматичен театър. Между 1979 и 1985 се установява на работа в Драматичен театър в Перник. След това работи в театър „Сълза и смях“ до 1991 г. Впоследствие става водещ на редица телевизионни предавания като Неделен експрес, Час по всичко, Вариант-М, Фолк шанс, С бъклица и дрян. Издава и книга озаглавена „Борбата със Злото в мен“. През 2005 г. Иван Балсамаджиев разбира, че е болен от рак на стомаха. Отива си на 57 години в София. А ето и няколко негово мъдри слова, които ни завеща.
„Практикувах 30 години йога, за да разбера, че съм тръгнал от краката за главата. Правех асаните много добре, но душата ми оставаше мирска – т.е. аз мразех, завиждах, притеснявах се, страхувах се. Докато е трябвало да бъде точно обратното – да подчиня всичко на Божията воля и оттам нататък асаните да са само средство, с което да насочвам енергията. Защото човек може да стигне до просветлението и в момента, в който мие чинии, например. Има една притча: Перачка на чаршафи на Ганг се обърнала към Буда и го попитала как да достигне просветлението. Той й казал: „Ами наблюдавай ръцете си, докато переш.“ Т. е. удовлетворението, приемането. Това като че ли е в основата на всичко.
Източните учения са в моето съзнание от 14-годишен. И разбрах, че не прочетеното и наученото променя, променя начинът на живот. Стига сме учили и чели, стига сме вярвали на гурута! Буда е казал: Не вярвай на пророци, не вярвай на написано, не вярвай на учители, не вярвай на постулати, независимо от това, че идват от древността. Провери всичко сам и се увери, че това е част от истината!
В един момент човек се докосва до духовното, без да съзнава това. Идва втори момент, в който отново се докосва до духовното, но не му се иска това. И накрая идва момент, в който, вече докоснал се до духовното, човек иска да се развива, да се променя, наблюдавайки себе си и другите.
Не искам да си спомням за минали неща. Поръсвам ги с пепел, за да мога да направя същите грешки и следващия път, но спокоен, защото така или иначе вече ми се е случвало.
Аз гледам миналото да ме поучава, а бъдещото да не ме плаши. За да ми е добре в настоящето. Във всяка нова ситуация, при всеки възникнал проблем, си спомням за нещо пак такова, само че от миналото… Но този път приемам нещата по-спокойно. Ако бих могъл, съм щял да ги променя още тогава. Просто гледам да разграничавам възможното от невъзможното и достижимото от недостижимото. Така пестя нерви.
За мен не е важно да стигна до върха, а да се чувствам добре по пътя. Понякога ще спра, за да отдъхна и да се насладя на гледката встрани. Няма значение какъв е върхът и къде се намира. Казват, че тибетските шерпи, когато са се изкачвали, са спирали и мълчали по 10-15 минути. После, без да дават обяснение, тръгвали пак. Като ги попитали, те казвали, „Ние сядаме, за да ни настигнат душите“.
Има една истина, която хората над 50 трябва да разберат – че всяка сутрин трябва да те заболи по нещо, но на различно място по тялото. Ако в продължение на една седмица те боли едно и също място – иди се прегледай вече. Но дори и тогава благодари, че си жив.
Ако човек не се променя, докато е жив, по-добре да не се ражда. Нещастията, които ни се спохождат, не са случайни. Няма случайни неща. Поради тази причина човек трябва да благодари за всичко, което му се случва. Независимо дали е добро, или лошо. Дали е болест, или страдание. Няма значение, важното е вярваш, че винаги се намира изход от лабиринта… Мисля си, че всяка болка идва, за да ни върне в пътя. Какво става с козата, когато не е в пътя? Козарят я вкарва в пътя с пръчката.
Време е вече българинът да си каже: „Аз съм си виновен, а не другите.“ Време е да се приеме такъв, какъвто е, да си прости, за да може по-лесно да прости и на другите и така да заживеят заедно.
Човек трябва да бъде открит във всеки момент и във всяка ситуация, независимо дали е преживяна вече, или не. Най-важното в човешкия живот е смирението. Най-големият бич е страхът. Той е в основата на всеки грях: алчност, завист и омраза. Защото какво е алчността – страх от това да не останеш гладен. А какво е завистта – страх от това, че някой успява, а ти – не. Ами омразата какво е – страх някой не получи това, което смяташ, че се полага на теб.
Болните амбиции раждат страстите, а пък страстите рушат. Не си струва човек да живее заради голи амбиции и в гонене на материалното. Петролът, кюмюрът, жълтият метал, финикийските знаци разделят брат от брата. Затова не трябва да обръщаме внимание на материалното, не трябва да си правим идоли. Не трябва да сме гадни, зли, алчни. Не трябва да мразим, не трябва да се гневим. Трябва да отворим любовта, а не да я демонстрираме лицемерно. Да я дочакаме спокойно и добронамерено. Да й позволим да дойде. Като знаем, че тя идва не в озъбения, наежен и бодлив таралеж, а в мекотата на птичите крила, в онова, което ни дава обятието.
Живея с широко отворени очи, наблюдавайки света, без да го изследвам. Но му се дивя! Мъча се също така да си давам отговори. На човек трябва да му се случат някои неща, за да го научат на други.
Когато ми съобщиха диагнозата рак, припаднах. Като се свестих, се събудих нов човек. Допреди това живеех в собствените си затвори. Терзаех се дали ще ми запали колата, дали ще стане представлението, дали ще завали дъжд, какво ще ям на старини, кой какво казал… Докато от момента, в който се събудих, съм щастлив всеки миг от тези 24 прекрасни часа.
Вярата ни помага да оцелеем в трудни ситуации. Тя носи спокойствие, решителност, самочувствие, мекота, състрадание…
Има една поговорка: „Лозето не иска молитва, а мотика“. И мотика иска лозето, но и молитва. Защото тази мотика е изфабрикувана от желанието на човека. Така че молитвата е преди мотиката. Трябва да се помолим ние, вътре в себе си, да се оправим. Когато това стане, и проблемите ни ще се решат.
Бог е един. Той Е. Пътищата към него са много.Религията ти помага да погледнеш към себе си. Да откриеш Бог вътре в теб. Религията е послание, спуснато отгоре, за да бъде човек по-добър, по-състрадателен. За да бъде повече Човек. Вярвам в прераждането. Чувал съм, че на някой от вселенските събори християните са отстранили от Библията тези пасажи. Не знам дали това е така. Но ми се струва по-логично да има прераждане. Иначе не мога да си обясня защо един добър човек страда. Защо един интелигентен човек е хром. Достигнах до въпросите какво е оттатък, когато най-добрият приятел на моя син почина. Тогава си помислих: „Добре, защо това 6-годишно дете напусна този свят и остави моето без приятел?“. Зарових се в духовните книги и разбрах, че така му е било писано. Дошло е за кратко, за да изпълни мисията си на земята и да продължи към следващия живот. Защото, според някои учения, ние сами избираме съдбата си тук, за да научим уроците, които са ни необходими за нашето израстване.
Не трябва да сме крайни. Не трябва да сме полюси. Трябва да се стремим към кръга. Ние самите да сме кръг. Има една притча за Буда: „Той стоял и медитирал при аскетите, за да достигне съвършенството. Минал един кораб с музиканти на него. Старият музикант казал на младия: не опъвай лъка твърде много, защото ще го скъсаш. Но не го дръж и твърде хлабав, за да можеш да свириш все пак. Тогава Буда разбрал, че всичко крайно е излишно и не бива да спохожда човек.“
Животът е шарен и многолик, така че си струва да го изживееш.
Източник: magnifisonz
