Секретният обект 17 в Лесидрен обвит в мистика и тайни
Подземни градове няма, твърдят бивши и настоящи офицери. „Не разпитвайте – никой нищо няма да ви каже! Все пак става въпрос за секретна информация, касаеща националната сигурност“.
Това е отговорът на журналистическия интерес към подземния комплекс край ловешкото село Лесидрен, известен и като „Обект 17“.
Бивши и настоящи служители там са подписали декларация за мълчание
с давност 10 години. Дори и след изтичането им, те продължават да държат устите си затворени с простичко обяснение: „Българи сме. Просто забравете“.
Тази тайнственост пък дава храна за какви ли не слухове и предположения. Жителите на селото също не са наясно какво се крие в горските дебри, където е обектът.
„Преди години имаше войници и знам, че там е пълно с ракети. Май досиетата са крили за известно време, ама не знаем колко“, казваше през 2014 г. местната жителка Снежана Пенева.
Тиражираните твърдения за подземен град в пещера, в който има психотронни оръжия, се приемат с насмешка от запознати с военното дело. Внасят и уточнение, че базата край Лесидрен не е поделение, тъй като в нея няма редови войници. Категорично отричат някога да са били складирани ракети или пък да са пазени досиета. „Никога не е имало такива неща в обекта“, заяви отлично информиран източник.
Секретното съоръжение е разположено на около 3 км от Лесидрен
До него води асфалтиран път в окаяно състояние. От вековната гора не е останало почти нищо – поголовна сеч е оголила баирите край него. Изключено е цивилни лица да влязат в денонощно охраняваната територия. Там се пропуска само бус без отличителни знаци, с който идват на работа квалифицирани специалисти.
„Желателно е да са технически грамотни“, е трудно научената подробност от бивш офицер. Всяка сутрин возилото ги докарва от Ловеч, а вечер ги връща обратно.
След знак „Задължително движение направо“, веднага вдясно се появява бариера. Металната порта и къщичка за охранителя са зад нея. Куче посреща екипа ни с яростен лай. Незабавно се показва и дежурният постови.
„Снимките да се изтрият! Няма да правите сензации“, заплашително казва той. Тонът му изключва всякакви опити за преговаряне. Едва след тръгването ни, вече успокоен се връща към задължението си
да пази зорко секретната база от любопитни натрапници
Местните хора разказват, че подземния обект е построен в края на 70-те години на миналия век по поръчка на държавата. Специално проучени и подбрани хора са участвали в изграждането му. Предвид конфиденциалността му те също са дали обет за мълчание.
„Обектът е построен върху 5 хил. декара, които за опасани с метална ограда. Слава богу поне там гората е съхранена“, изрича с горчива усмивка бившият кмет Въто Иванов. Други подробности обаче не знае. Твърди, че със сигурност там са излети тонове бетон, гарантиращи стабилност и защита на съхраняваната техника. Няколко етажа са под земята.
„В това няма нищо сензационно. Нормално е всяка държава да има подземни съоръжения. Дори африканските страни имат“, допълва военен ветеран (виж по-долу). Обяснява, че в случай на бомбена атака, това са най-сигурните убежища.
По соцвреме комплекси под земята са изградени в цялата страна
Да се говори обаче за подземни градове е нелепо и смешно, заяви бивш партиен ръководител.
В Ловешко има обекти на доста места, но само няколко са действащи. Други отдавна са оставени на капризите на времето – авмосферни и политически. Такъв е случая с бившия военен строеж в курортното троянско село Шипково.
През 2010 г. Министерството на отбраната обяви за продан митичния обект, за който в годините на прехода се изписаха куп небивалици. По проект сградата е била замислена като профилакториум. В действителност обаче е трябвало да бъде команден пункт на страните от Варшавския договор в случай на военен конфликт. Предвидено било да приема посетители от 1991 г., но демократичната революция осуетила това намерение.
Хората в Шипково се надяваха внушителната 7-етажна постройка, с още 4 етажа под земята, да бъде приватизирана от чужденци, които да я превърнат в модерен хотел. Като потенциални кандидати буха спрягани арабски или руски милионери, които да доведат насам зажаднели за зелено обитатели на пустинята или донбаски миньори.
И макар, че за колосалния комплекс в местността Крушево, включващ 13 сгради и поземлен имот с площ 169 296 кв. метра, бе определена начална тръжна цена от 6,127 млн. лева, купувач не се намери. При посещение на бившия премиер Бойко Борисов в Кувейт и Катар се разбра, че арабите се интересували от подобна инвестиция – търсят място, което да съчетава прекрасна природа с минерални води, спокойствие, чист въздух, зеленина. Цената за тях не би била проблем – тя е под 2 млн. лева, силно редуцирана през годините.
Кадафи имал 15 бункера в пустинята
Това разказва българин, охранявал един от тях.
„Бях на работа в Либия последните две години преди революцията. Извадих късмет договорът ми да изтече и да се прибера в България без да ме застигне преврата, при който либийците направо обезумяха. Иначе можеше и да не видя близките си повече.
Заминах за арабската страна след обстойно интервю в либийското посолство в София. Дълго проверяваха познанията и уменията ми за боравеното с огнестрелни оръжия. Явно съм отговорил на изискванията, защото ме одобриха за охранител на един от подземните бункери на Кадафи. Впоследствие разбрах, че по негово изрично разпореждане, за тази дейност са наемали само българи и поляци. Сънародниците му били много продажни и на тях не можело да се разчита, казвал той.
Обектът, който охранявах, бе един от общо 15-те, пръснати в пустинята. Най-близкият малък градец бе на 180 км. До там ме караха с военен хеликоптер и ме оставяха на 5 км от бункера. Стоварваха ме и отлитаха, за да не знаят къде е съоръжението. С кола се придвижвах до него за 24-часово дежурство.
Влизаше се през дебела 40 сантиметра метална врата. Стената, опасваща комплекса, бе от армиран бетон с дебелина 13-14 метра. Внушителната сграда под земята бе кръгла, с диаметър 500 метра. Правеше впечатление архитектурното решение – всичко бе издържано естетически и бе в бяло. Под сурдинка ми казаха, че хората, построили това чудо, са били ликвидирани. Сами се сещайте защо.
Автономност на съоръжението даваха хладилни помещения, заредени с храна, която да стигне за 2 години. Осветлението, отоплението и вентилацията се осигуряваха от мини атомна централа. Имаше и собствен водоизточник. Натъпкано бе с оръжия и боеприпаси. Вътре бяха разположени 2 противосамолетни ракетни установки.
Вземаха се изключителни мерки за сигурност – щателно ни проверяваха при влизане и излизане. Комуникацията с външния свят се осигуряваше от радиорелейна станция. С перископ пък следяха за движение в охраняваната зона. Допълнителна сигурност на повърхността даваха топлинни сензори и мрежа от инфрачервени лъчи. Ако те регистрираха някакво движение в периметъра, се стреляше без предупреждение.
Обслужващият персонал бе от 20 души, които нямаха право да мърдат от бункера. Обясниха ми, че тогавашният закон давал право да бъдат мобилизирани до края на дните си. За живото си погребване получавали огромни суми, отделно се изплащали тлъсти заплати на семействата им.
Бях охранител на бункера 3 месеца – до момента, в който разбойници от ЧАД свалиха хеликоптера, с който идваше сменника ми. Момчето оцеля, но загуби двата си крака и аз реших, че е по-добре да съм ниско заплатен, но жив.
Изпратиха ме на ръководна длъжност във военен завод – произвеждаха оръжия, който всяка седмица караха в Тунис и съседни държави. Кадафи дойде на посещение там и настоя да му бъдат настроени ловни карабини – отиваше на сафари в Танзания. Възложиха отговорната задача на мен – едно, че си разбирах от работата и второ, заради паническия страх, който изпитваха от него.
В случай, че не останеше доволен, аз да съм потърпевш. Обаче той хареса настройката. След сафарито дойде лично при мен, благодари ми и попита какво искам като награда. Помолих само за автограф върху негова снимка. Усмихна се, драсна посвещение и си тръгна. По-късно ми приведоха допълнителни 1000 евро към заплатата – казаха, че той наредил, от благодарност.
Абсолютно съм убеден, че при размириците в Либия тълпата влачи, уби и се гаври с трупа на негов двойник. Знам, че звучи абсурдно, но диктаторът е жив. Той разполагаше с огромен ресурс в злато. Имаше и бункерите, снабдени с всичко нужно за живот под земята. Мислите ли, че би се оставил така баламски да го заловят и разстрелят? Аз не мисля.
