Владимир Живков ме просна на пода с глава в корема, споделя инж. Любомир Стойчев
(Продължение от миналия брой)
Инж. Любомир Стойчев е роден е през 1935 г. във Враца. Завършил е ВМЕИ в София, докторант от Техническия университет в Магдебург, Германия. Заслужил деятел на спорта. Многократно е бил на дипломатическа работа в чужбина. През 1961 г. се жени за Людмила Живкова, от която е дъщеря им Евгения. Развеждат се през 1967 г.
– Как се държеше Тодор Живков в ежедневието извън протокола?
– През 1964 г. бай Младен Стоянов многократно канеше Тодор Живков да му гостува със семейството си във вилата на язовир Искър. Това беше малка, полупаянтова къща сред китна градина на самия бряг. Бай Младен беше голям рибар и сам приготвяше вкусни рибени ястия. Ние с Мила им бяхме гостували един-два пъти. Една неделя баща й се беше застоял в къщи и към 10 сутринта неочаквано предложи да отидем до язовира. Приготвихме се, но изведнъж той се сети и каза, че в неработен ден не е редно да се използва служебна кола за лични нужди. С Мила на шега предложихме да отидем с нашата кола, макар че не вярвахме той да се съгласи. Той се засмя и каза – хайде да опитаме. Обади се на охраната, но те бяха категорично против – имаше си определеии правила. Повъртяхме се малко и той им каза: ние тръгваме, пък вие решавайте! Те се смутиха, но ги видях, че изтичаха до охранителната кола, която беше паркирана пред вилата. Ние петимата – Мила, аз, брат й Володя, баща й и майка й се качихме в нашата кола и потеглихме. Охраната ни следваше. Не бях чувал за подобна постъпка на Живков. Беше явно нарушение на правилата за сигурност. Вероятно му беше писнало от условности и е решил да се разтовари по необичаен начин.
– С какво сте запомнили хората от обкръжението му?
– Много лица от обкръжението на Тодор Живков го заобикаляха и прилагаха всякакви начини, за да го използват или злепоставят. През 1964 г. бях в командировка в Москва и посетих нашето посолство. Посланик беше Стоян Караджов, член на ЦК на БКП. Познавах се с него много добре от времето, когато беше председател на Комитета за технически прогрес. Той ме изведе в градината на посолството и ме помоли да кажа лично на Живков, че Андрей Луканов, Петър Младенов и някои други командировани български личности прескачат посолството и ходят директно в ЦК на КПСС. Оттам, обаче, се обаждат в посолството ни и информират посланика, защото начинът на общуване е друг, има определен дипломатически ред. Стоян Караджов не искал да информира Живков по служебен път, защото не знаел къде ще попадне информацията.
– Какви бяха отношенията му с охраната?
– През 1962 г. беше организирано посещение в една новооткрита модерна фазанария в Пазарджишко. Задачата беше тя да бъде показана на rрупа членове на Политбюро и да се вземе решение за мултиплициране на този опит. Предвиждаше се развъждане за износ на расови фазани, nроизводство на висококачествени месни продукти и развитие на международен ловен туризъм. Пътувахме с леки коли и джипове по черен nът през пресечена местност. На едно място nътят се пресичаше от някаква пълноводна вада. Реши се да се премине само с джиповете. За пpобa минаха два джипа със сътрудници. Затъваха до някъде, но минаха безnрепятствено. Тогава се реши да мине джипът с Тодор Живков. За всеки случай, за да е по-лек, в неrо останаха само той и шофьорът. Джипът навлезе във водата и точно в най-дълбоката част забуксува, заседна и водата започна да навлиза през вратите. Угасна и моторът. Явно преминалите преди това автомобили бяxa разбъркали тинята на дъното и водата беше станала още по-дълбока. Настана паника. Във водата наскачака хора от охраната, водата беше над пoясa им и затъваха още. Искаха да изнесат на ръце до брега Тодор Живков. Той отказа и с типичния си хумор рече: спокойно, знам да плувам (което подлежеше на сьмнение), щом вие не се удавихте и аз няма да се удавя. Опитайте да изтеглите колата. Междувременно джипът продължаваше да се пълни с вода: шофьорът и Тодор Живков вече бяха до колене във вода. От задните коли хвърлиха въже на сътрудниците, които стояха във водата, и те го закачиха за задния теглич на джипа. Успяха да изтеглят потьващия джип назад. Всички се върнахме в сградата на ловното стопанство. Тодор Живков и друrите мокри до кости сътрудници се преоблякоха и подсушиха и когато всички мислехме, че одисеята е приключила и ще се връщаме в София, Живков ненадейно каза: задачата трябва да се изпълни, тьрсете друг път, не сме по-плашливи от фазаните.
– Защо, според вас, Тодор Живков осинови Жени Живкова през 80-те години?
– Неправоподобни и изпълнени с инсинуации са и приказките около осиновяването на Жени. Когато майка й почина, тя беше на 15 и половина. Аз вече бях извън семейството и не можех да оказвам никакво влияние. Имах вече втори брак и втора дъщеря Десислава, която е 14 години по-малка от Жени. Изведнъж тя остана без фамилна подкрепа. Вторият съпруг на Людмила (Иван Славков) пък имаше вече един син от нея (Тодор Gлавков). Но оставайки вдовец, той е имал пълното морално право да продължи собствен живот. Може би Тодор Живков е преценил всички тези неща. И в една поредица от разговори по негова молба той ми каза, че иска да я осинови, за да й даде закрила. Живков ме убеди, а и самият аз прецених, че оставайки без майка си, това е най-добре за нея. След осиновяването Жени си създаде собствено домакинство в отделно жилище и заживя самостоятелен пълноценен живот. Един мит се разпространява, че може би Тодор Живков се е самозабравил и затова е осиновил Жени. В известна част от времето, след като дядо й осинови Жени, съм бил на работа в чужбина. Жени е придружавала дядо си в чужбина, но никога не е била представяна като негова дъщеря, а като негова внучка.
– Каква характеристика бихте дали на Володя Живков?
– Както многократно съм споделял, към всеки член от семейство Живкови е имало нездрав интерес. Буйният нрав на Володя, брата на Людмила, често се преекспонираше. Спомням си как веднъж той влетя в хола, където имахме официални гости, и буквално заби главата си в корема ми. Паднах на пода пред смаяните погледи на гостите. Но по-късно Володя замина за Съветския съюз, постъпи в Суворовското училище и строгата дисциплина укроти буйния му нрав. След 10 ноември 1989 г. Володя Живков се оттегли достойно от обществено-политическия живот и не дава абсолютно никакви поводи за спекулации с личността си.
Интервю на Христо КУФОВ
