Отровната родителска любов създава хора без характер
Събка Дякова-Чехович е завършила инженерна геология по примера на баща си. После следва психология във Великотърновския университет. Началния си професионален опит в работата с хора трупа в корпоративните отношения като мениджър и лидер на екипи. Минава поредица сериозни обучения у нас, сред които „Базисни терапевтични умения – психоаналитична перспектива“, „Психодрама“, „НЛП техники за работа с родители на трудни деца“, „Техника за емоционална свобода – ТЕС“. Във Варшава надгражда с тренинги за арт терапевтични техники, техники за преодоляване на негативни емоции, групи за личностно израстване.
От 2008 г. има свой психологичен кабинет. От 2011 г. е психотерапевт в програма „Виктория” – за жени с рак на гърдата. Автор е на книгите „Фитнес за женската душа“ и „Любовта на разведената жена“.
У всекиго от нас е заложено да иска най-доброто за детето си. Но най-доброто за кого и по какви стандарти? Ще започна оттам, че има два противоположни типа родителство – неглижиращо и родителството на преобгрижване. За неглижиращите родители няма да говоря, защото те няма да прочетат тази статия. Да поговорим за съвременния родител, който има себе си за отговорен, но всъщност отива в другата крайност.
Много е трудно в днешно време да си родител. Причината е, че хората престават да чуват своята ценностна система, своите инстинкти. А се поддават на социални влияния. Живеем в абсолютно консуматорска култура и родителят попада под това влияние. Не се допитва до себе си как смята той, че е добре, а влиза в общия поток -какво правят другите, какво купуват. Казва „Искам моето дете да има всичко. На мен ми е липсвало. На моето дете няма да му липсва нищо”.
Тук е огромната грешка – в стремежа на детето да не му липсва нищо.
Нашата психика не е устроена така. Нашето развитие като личности се стимулира от борбата, противопоставянето, липсата. За да се развиваме, за да изпитваме себе в различни ситуации и да градим различни качества, ни е нужна конфронтация, известна доза недостиг.
Когато детето е презадоволено, родителят казва, че то не обръща внимание на играчките и подаръците. Да, защото на него му се дава нещо готово и то няма стимул то да изследва. Телефоните и таблетите са точно такива предмети, които вече почти всяко дете има. И аргументът е именно този: „Защото всяко дете го има”. Но това не развива детската психика, не развива невроните в мозъка, така че детето да има по-широко съзнание, да развива логическо, абстрактно и творческо мислене. За съжаление, точно този тип възпитание с презадоволяването води до създаване на хора, които не знаят какво искат в живота, защото за нищо не са се борили. За нищо не са мечтали. Но да го мечтаят по такъв начин, че да го изстрадат като мечта, за да му се радват, когато го получат.
Така се създават хора, които са абсолютни консуматори. Хора, които искат да са като всички останали, нямат борбеност, амбиция, желание за развитие.
Какво правим, когато отменяме детето във всичко?
Детето се нуждае от дисциплина. Тя се изразява то да има свои отговорности, които му дават самочувствие на голям човек, самочувствие, че може. Ако кажем на детето „Ти трябва да си оправяш леглото”, това е заповед. Естествено е то да се съпротивлява. Но можем добре да го мотивираме: „Ти вече си достатъчно голям, умен си и можеш да си оправяш много добре стаята. Добре си подредил играчките”. Така го мотивираме и го утвърждаваме, че то може.
Много родители неглижират детските отговорности – чистене след храна и оправяне на леглото, с аргумента, че няма да го направи добре. Така на детето се внушава подсъзнателно, че то не може. И стигаме до момента, в който 18-годишен младеж не е в състояние да си приготви закуска, да си организира деня, да се погрижи за дрехите си. Това е вече провалена личност. Как ще се очаква от него да бъде самостоятелен, да постигне нещо, да се погрижи за някого?
Кога родителят да направи крачка назад?
В различните възрасти по различен начин. Детето минава през няколко етапа, всеки от които има свои предизвикателства. Още на 1 г. детето прохожда. То вече се чувства голямо, стои на собствените си крака и се втурва да изследва. Ходи навсякъде, пипа всичко, драска по стените, разлива чаши. Настава ад за родителите. Обикновено се започва: „Не ходи там, не пипай, ще се опариш, ще се удариш…”. Детето пада, те отиват да го вдигат. То има инстинкт да стане само. Вдигайки го, грижещият се родител му дава подсъзнателно послание: „Ти не можеш да станеш сам”. И при следващото падане детето вече не става само. То се разплаква и чака някой да дойде да го вдигне. Още на тази възраст се тренира поведението на заучената безпомощност. Внушено му е, че не може. Ако не се коригира, продължава през целия живот.
Всички ограничения носят на детето послание, че светът е едно страшно място, на което ще се нарани и в което бродят караконджули. Казваме му да не играе с Иванчо и Марийка, защото те са лоши деца. И в детската психика остава усещането, че светът е опасно място и хората не са добри – първичния страх, който блокира жизнената ни енергия и в по-късни години.
Постоянното сравняване с другите
е друг негативен модел на възпитание. Отново казваме на детето, че то е по-лошо от някого. Вменяваме му вина и чувство за малоценност, които после цял живот преработва. Градивната критика трябва да е: не критикуваме детето, а критикуваме постъпката! Без глобални обобщения: „Как можа да направиш това, ти си лошо дете!”. Напротив, трябва да му кажем: „Ти си добро дете, но това, което направи, не е добро”. Сега, в този момент, а не изобщо. Така даваме алтернатива как да реагира следващия път.
Принципът на сандвича
Как родителят да е подкрепящ, а не обсебващ? Основното е да работи със себе си, със своята лична проблематика. Защото обсебването на детето е лична проблематика на родителя. Той се опитва да проектира върху него собствената си амбиция, пренася върху него собствените си неуспехи, рани от своите родители.
Бих дала един много прост съвет как родителят да критикува не детето, а постъпката. Не можем да не даваме обратна връзка, но дозирано и по подходящ начин. Това е принципът на сандвича. Започваме винаги с позитивното, защото ако започнем с критиката, детето се затваря, чувства се нападнато, нищо не чува, изпада в стрес и реагира по схема защита-нападение. Започвайки с негативна обратна връзка, не достигаме до него. Развиващата обратна връзка е да започнем с похвала: „Много съм доволен от теб за еди-какво си, справяш се с еди-какво си, ти си добро и умно дете, но…”. Позитивното отваря детето, то вече се чувства важно и е готово да ни слуша. И ето тук е средата на сандвича: „…Но това, което направи, не е добро. Можеше да е различно”. Тогава детето мисли. И стига до следващата част на сандвича – как може да се постъпи по-добре. Завършваме пак с градивното.
Порасналото дете развива панически атаки и зависимости
В практиката си постоянно срещам хора, които са резултат от обсебващото родителство. Срещам порасналите деца на такива семейства. Разбиването на тази хищна структура е сложно, но когато човек търси начин, не е невъзможно.
Срещам и родители, които съзнават, че това, което правят, не е добре и за самия родител. Той самият стига за себе си до ниво на непоносима тревожност. И отново е въпрос на личен интелект всеки да усети, че нещо става с него, и да потърси помощ.
Хората, които са продукт на свръхобгрижване и обсебващо родителство, развиват много симптоматики. Една от тях е паническата атака. Това са хора с понижена самооценка, неразвили своя личностен потенциал. Много лесно можеш да познаеш такъв безхарактерен човек по вялото ръкостискане. Друг вариант е те да развиват агресивно компенсаторно поведение. Тук всички зависимости са налице. Една от много скрити зависимости в момента е дигиталната зависимост, невъзможността човек да осъществи реален контакт с реални хора. Има 3000 последователи във Фейсбук и нито един приятел в истинския живот. Другият тип скрита зависимост е хазартът. Всичко това са компенсаторни варианти, чрез които порасналото дете търси начин да компенсира вътрешното си усещане за празнота и начин да се заяви.
Източник: Марица
