Не съм виждал синовете си от 10 години. И те не ми липсват нито за миг
Живея в чужбина от 10 години. И не искам да се връщам у дома. Без значение, че синовете и снахите ми са там. Не, не съм опечалена майка, която е оставила децата си да се грижат сами за себе си. Намерете момент от свободното си време и прочетете историята ми докрай, а след това можете да си направите изводите. Едно нещо ще кажа в своя защита със сигурност – само Бог е моят съдия.
Защо заминах за чужбина? Отговорът е прост – пари. Съпругът ми ни напусна отдавна, оставяйки ме с две деца на ръце. Аз родих близнаци. Дълго време не искам да описвам детството им, защото ми е трудно да си спомня тези години. Нямаше достатъчно пари за дрехи и храна.
И тогава моята приятелка, която беше и кръстница на най-голямото, дойде на гости. Тя работеше в чужбина от доста дълго време.
Съгласих се без колебание. Синовете ми току-що бяха завършили училище, бяха възрастни и самостоятелни момчета, способни да се грижат за себе си и за апартамента. Приеха ме добре.
Всяка вечер се обаждах на синовете си. И те винаги питаха само за пари:
– Изпрати малко пари за картата.
– Преведох ги вчера. Къде я загубихте?
– Ами купихме хранителни продукти, платихме за комунални услуги. Що за глупави въпроси са това?
Не знаех, че хазяйката чува всичките ни разговори.
– Децата не те оценяват. Те вече са възрастни, нека сами си търсят работа. Гледай да не съжаляваш за тази постъпка – научи ме старицата.
Не обърнах внимание на думите ѝ. В края на краищата тя нямаше нито съпруг, нито деца. Откъде би могла да знае как да живее правилно?
След три години тя почина. Помислих, че това е знак и трябва да се върна у дома.
– “О, здравейте, защо сте тук?” – каза синът ми, когато ми отвори вратата.
– Това ли е начинът да посрещнеш майка си на прага на дома?”. – Пошегувах се.
Радостта обаче не трая дълго. От една година насам приятелката на сина ми живее в нашия апартамент. Тя ме погледна настрани и не ме поздрави.
– Дали ще остане за дълго? – прошепна момичето в кухнята.
– Не знам, но се надявам, че скоро ще си тръгне.
– Не искам никой друг да живее тук освен нас!
Това е такава новина – тоест някакво момиче ще отговаря за апартамента ми. А по-големият, оказва се, е отишъл на екскурзия с приятели – затова постоянно ми иска пари.
Накратко, не издържах и една седмица. Всичко в апартамента беше толкова чуждо, а не мое. Дори не можех да спя спокойно на леглото. Между другото, младежите ме “избутаха” в хола и ми взеха спалнята.
Момичето ме обвиняваше за всичко – за грешната чаша, за това, че ходя шумно или просто ходя до тоалетната през нощта. Последната капка беше, че тя изхвърли всичките ми семейни реликви – стари албуми, книгата с рецепти на баба ми и искаше да занесе златото си в заложна къща.
– Не ми трябват такива боклуци вкъщи! А синът ѝ я подкрепяше във всичко. Беше очевидно, че тя си е направила петаче от него.
Изнервих се, събрах си нещата и си купих билет. Не, тук никой не ме обича и не иска да ме види. Аз само преча на всички.
Оттогава минаха десет години. Синовете ми се обаждат много рядко, може дори да не ме поздравят за рождения ми ден. Не се интересувам от живота им. “Синове” е просто дума, нищо повече. Надявам се, че поне тук ще намеря своето щастие.
Съгласни ли сте с думите на жената? Защо?
