Мама съм, но се боя да свърша като нея
След нервно пътуване предпазливо сядам до леглото на мама. Наум упреквам щадящия ме брат, скрил за усложненото й състояние, но тъй като умея както нея да давам надежда, зная, че той ще ми позволи и сега да го направя.
– Оставям те, после ще поговорим – казва шепнешком и напуска малката стая.
Напразно се опитвам да чуя стъпките му по коридора. В тихото му държание съзирам натрупана от самотното му безпокойство за мама отпадналост и умора.
Мъчително стенание и хриптящи звуци ме карат да отхвърля тази си мисъл и да погледна със страх към болния си родител, с когото наскоро разговарях по телефона. Мама, която ме кара да се чувствам специална, сега лежи неподвижно.
Безкръвното й лице с хлътнали очи и прилепнали по челото безжизнени коси, изпраща прилив от кръв по тялото ми и го сгорещява. Оглеждам набързо южната стая, където февруарското слънце пропуска светлина през спуснатите щори и оцветява в оранжево стените. Вдишвам идващата пролет, която се промъква през открехнатия прозорец и някак разбирам, че мама няма да усети наситения мирис на липите в родното ми място. Изплашена от това заключение, давам на мъката да изгори очите ми, коитo търсят под завивката очертанията на стопеното от болестта й тяло. Тогава си спомням за елегантната й походка и времето, когато ме учеше как да изправям рамената си, “че жената и отдалеч да се види, всеки трябва да мисли, че не върви, а плува”. В този момент, объркана от минали неканени преживявания, се питам как един прекалено добър за света искрен и жилав човек, овдовял преди да навърши петдесет години, отхвърлил заради нас всичките си желания за собствен живот, изведнъж рухва. Вземам ръката й и слисано гледам как старият пръстен се завърта като обръч около изтънелия й пръст, ограничил се единствено от възпалената става.
– Толкова съжалявам, че не съм наблизо и че не успях макар и болна да те накарам да престанеш да се трудиш. Заклеваше ме да се спра и повече да си почивам, а ти защо не го направи? – говоря тихо на неподвижните очи и несъзнателно въртя освободилия се пръстен. Слабото й тяло не помръдва и очакването ми да чуя как ме насърчава да мечтая, се изгубва между стените на притихналата стая. Седя неподвижно всякак осъзнала, че този път надеждата ще прескочи дома ни.
– Ти си единственият ми верен приятел, който ме чува, дори и да не плача. Откъде да взема сила, щом ме оставиш? – питам, неспособна в тревогата си да се владея. Изражението на лицето й не се променя и мъката ми бавно се сгъстява, защото зная, че ще
престана да бъда нечие малко момиче.
– Нима времето е вещица, нима ще ме направи сирак, когато съм най-уязвима? – изричам с разтревожен глас, докато сърцето ми с болна привързаност препуска. Егоистичното ми възмущение от тази несправедливост накрая ме разплаква. Не смогвам да сдържа хълцането си, докато наум си повтарям, че ако ме чува, не бива да я измъчвам със собствените си тъжни думи.
Като сразен боец притихвам до леглото и откупувайки още от оставащото ни време не пускам ръката, галила ме с неподражавана нежност.
– Тане, не плачи, моето момиче. Ще се справиш. За батко си се погрижи, не го оставяй – след дълго продължилата тишина чувам задъхания глас на мама. Тогава се преструвам, че побелялото й лице не съществува. С мрачна жар давам обещания, уверена, че нищо не би ограничило свободния й дух, който ще премине в ново съществуване, създадено от тази последна стъпка на живота. Сетне, докато слънцето полека се отдръпва от прозореца, поемам тежестта на цялата й болка.
С обяснимо вълнение си давам ясна сметка, че живея като мама – същинска хала по пътя, но се боя да свърша като нея.
В тази майска неделя, три месеца след смъртта й, седя на терасата високо в планината.
Минути след мъчно почистените улуци, дали път на много растения, пълзящи все нагоре към светлината, чувам по ламаринения покрив първите дъждовни капки. Дали заради радостта от свършената работа, потъмнялото като кафе небе над Витоша, или от красотата на огъваните от вятъра зелени дървесни перчеми, си мисля за нея, за достойния й път, който без страх и свободна ще следвам. Сега сърцето й бие в мен. Чувам гласа й в скърцащите тела на дърветата и доволна, че спазих част от обещаното да довърша неотложните задачи и повече да си почивам, не се стряскам дори от гръмотевичните стонове на пролетната буря, които раздират небето и като водопади се изливат на двора през изчистените улуци.
Източник: jenatadnes.com
Майката на Гришо отчаяна от поредния му провал: Наема ходжа срещу магията на ШерцингерПоредният провал на Григор Димитров окончателно е отчаял майка му Мария и баща му Димитър, научи Hot…Aug 11 2019vijti.com
