Любовница дава алиби на Георги Димитров на Лайпцигския процес
В тезата, че първото в света антифашистко въстание се било състояло в България през септември 1923 г., има две верни и две лъжливи твърдения.
Верните са, че е през септември 1923 и че е в България. Лъжливите са, че не е първо и не е антифашистко. През 1923 г. никъде по света няма фашизъм. Даже и в Италия той идва едва след 1926 г. В България пък не само през 1923 г., но и изобщо никога не е имало фашизъм, че да се прави „антифашистко“ въстание.
Просто на 9 юни онази година са свалили една еднопартийна оранжева диктатура и са я заменили с многопартийна. А „първото антифашистко“ е измислица на Москва. Вече неизлечимо болният от сифилис мозък на Ленин и създателят на концлагерите Леон Бронщайн, по-известен като Лев Троцки, решават, че в света настъпвала „втора революционна вълна“. И нареждат тя експериментално да се случи в България и Германия.
И на двете места резултатите са плачевни. В Германия например „втората революционна“ предизвиква ответна „контрареволюционна“ реакция и на политическата сцена с гръм и трясък излиза Адолф Шикългрубер, познат и като Хитлер. А в България, след едни безсмислено няколко хиляди убити „вождовете“ на „първото антифашистко“ и на „втората революционна вълна“ Георги Димитров и Васил Коларов се измъкват през Сърбия съответно за Виена и Москва.
Извинявам се за това дълго встъпление, но то ми беше необходимо, за да вкарам читателя в съдбата на моя герой. Няма да спра да твърдя, че двамата най-известни в света българи на миналия век се казват Христо Стоичков и Георги Димитров. Ицо, да ми е жив и здрав, прославяше отечеството в края на столетието. А Димитров – в първата му половина. Умира през 1949 г. от цироза. Което навежда на подозрението, че не е бил траен въздържател.
Още по-интересно обаче е друго едно негово достойнство, а оттам – и друга една негова слабост. Бил е ужасно надарен като мъж. И мераклия към всичко женско. Колкото и да е странно, именно това второто го прави „героя от Лайпцигския процес“ през 1933 г.
През 1968 г. при нас, тогава студенти историци, внезапно се появи „покойният Благой Попов“ – един от двамата „съпроцесници“ на Димитров в Лайпциг. И ни разказа нещо върло интересно. Трябвало като куриер на ЦК на БРП (к) да занесе през 1924 г. едни московски пари на Георги Димитров във Виена.
Та се подготвил човекът – ще носи освен куфарчето с доларите и червен карамфил за разпознаване. Но на „явката“ в някаква сладкарница било почти пусто. Само на една маса един тип с баварски гащи бил с две младички хубавици. И тъкмо Попов да си тръгне, човекът му викнал: „Момче, мен ли търсиш?“. Бил самият Димитров.
А сега към процеса в Лайпциг. Димитров е обвинен, че на 27 февруари 1933 г. е подпалил Райхстага. И обяснява на съдията, че това и технологично не е възможно. Срещу него в ролята едва ли не на прокурор се изправя самият Гьоринг. Известен между другото и със слабостта си не само към жените.
В нощта на пожара Димитров пътува в спален вагон на влака от Мюнхен към Берлин, където за 28 февруари си е направил среща с тамошната си любовница. Очевидно обаче и във влака не си е губил времето, а си хванал чисто нова 27-годишна приятелка.
Та Димитров задава на реалния прокурор Вернер простия въпрос – как е възможно едновременно да подпалвам и гаджето във влака, и Райхстага? Притеснен, Вернер нарежда да призоват в съда приятелката. И на въпроса му „Вие прелюбодействали ли сте“ (в трена с Димитров), тя като истинска храбра германка започва да плаче.
Е, тогава скача Димитров и започва да крещи: „Аз веднъж завинаги трябва да кажа, че
нито съм хомосексуалист, нито съм импотентен, а съм напълно нормален мъж!“
Импотентен, както е известно, е самият нов канцлер на Третия райх Адолф Хитлер. А хомосексуализмът е присъщ на немалка част от щурмовите му отряди (СА), воглаве с техния шеф Ернст Рьом (преди да бъде убит, е заловен в леглото си с младо русо „арийче“). По онова време обаче германският съд все още е независим. И поставен пред несъкрушимите аргументи на секса, осъжда Димитров и другите двама българи (Попов и Танев) само на затвор за пребиваване в страната без визи.
Но по-важното е друго – в целия свят гръмва новината, че един „тъмен балкански субект“ дръзва да определи още в началото на нацисткия режим неговите ръководители като „импотентни“ и „хомосексуалисти“. И така Димитров става наистина световен смелчак и любимец.
Може би само Чарли Чаплин с неговия безсмъртен филм „Диктаторът“ е постигнал неговата популярност.
Но в случая бих казал – и двамата с пълно основание. Сталин, естествено, не си губи времето. Тутакси арестува петима волжки германци, обявява ги за „хитлеристки шпиони“ и предлага „заменка“ – тримата българи срещу тях. Хитлер приема и така Димитров, Попов и Танев се озовават в Москва.
Съдбата им после е различна. Димитров става генерален секретар на Комунистическия интернационал, а другите двама – обикновени зекове (Зек е съкратено от затворник, т.е. концлагерист в ГУЛаг).
Бих могъл да ви разкажа и тяхната история, ама друг път. Но ще завърша с нещо по-различно. Имах през 1982 г. удоволствието (и честта) да си говоря с Долорес Ибарури – легендарната Пасионария от Испанската гражданска война. Милата, склерозата вече я беше ударила яко – нищо не си спомняше от предния ден. Но когато я попитах за Димитров, очите й светнаха: „По-красив мъж, с по-очарователни коси не съм виждала…“
Източник: spomen
