Легендарната секретарка на Иван Славков – Буба: Батето беше предаден от много хора
Благородка Петкова-Буба, дълги години беше дясната ръка на Иван Славков. Тя е негова секретарка в Българския олимпийски комитет, основен двигател в партията „Напред, България“ и верен служител в последния бастион на Батето – Клуба на спортния деятел.
Точно 10 години след смъртта на Славков Буба сподели пред „България днес“ любопитни подробности около един от най-популярните и обичани българи.
Г-жо Петкова, какъв е последният ви спомен от Иван Славков?
На 25 март е Благовец. Аз се казвам Благородка. Падаше се събота или неделя. В понеделник Иван се обади, за да ми честити. Каза, че не се чувства добре, но ще гледа да мине през Клуба на спортния деятел. След това влезе в болница. Оттогава нещата се развиха много лошо за него и за всички, които бяхме около Славков.
Това ли беше последният ви разговор с Батето и успяхте ли да го видите в болницата?
Да, това беше последният. Не съм го виждала повече, защото в болницата допускаха само най-близките роднини. По тях той поръчваше да свършим някаква работа за клуба. След като си отиде, нищо не направихме, защото нямаше вече за какво. Преди това идваше редовно. По нищо не показваше, че има проблеми. Видимо личеше как не е толкова добре, но никога не се оплакваше. Твърдеше, че всичко е наред, ала неговата характерна усмивка вече я нямаше.
Последният проект на Иван Славков беше Алея на спортната слава. Каква беше идеята?
Наричаше я – монумент „Златни страници на спортната слава“. Имаше изготвен проект. Основно върху това работехме в клуба. Искаше имената на всички шампиони, медалисти и техните треньори да бъдат записани и да останат завинаги като резултат от спортните постижения на България. Монументът имаше отредено място. В градинката между Спортната палата и стадион „Васил Левски“. Бяха входирани документи, но всичко става с пари. Търсехме спонсори. С каквото се захванеше Иван Славков, винаги го свършваше. Вероятно и в това щеше да успее.
През годините много хора са идвали при него за помощ. Когато изпадна в немилост, всичко се обърна. Беше ли разочарован, че не получи достатъчно подкрепа за този проект?
Да, беше доста разочарован. След отстраняването му като председател на БОК и на футбола имаше хора, които искаха да помагат. Но Иван беше таксуван като зет на последния политически и комунистически лидер. Затова половин България го обичаше. Останалите го обругаваха. Мнозина се страхуваха да му помагат, за да не каже някой, че са против властта. Приятелите и повечето от спортистите запазиха уважение към Славков, макар и с известно притеснение. Останалите не оцениха какъв човек е. Трудно намираше пари за проектите. При подобни моменти махаше с ръка и казваше: „За какво ли правя всичко това“. Но въпреки всичко не се отказа.
В последните години от живота на Батето намаляха ли неговите пословични шеги и майтапи?
Чувстваше се как има в него огорчение, но никога не го е заявявал открито. Беше му мъчно. Положи огромни усилия за нашата държава в областта на спорта. Винаги оцеляваше и печелеше напук на режимите в политиката. Той беше и член на МОК, а ние надали ще имаме такъв човек отново в олимпийския комитет. Много хора не оценяват какъв плюс е. Животът му беше многообразен. Неслучайно на ковчега му пишеше: „На никой не съм длъжен и никой не ми е длъжен. Всичко съм получил в живота“.
Иван Славков се опита да влезе в политиката. Защо не успя?
Нямаше нужда и дори не е искал чак толкова да става политик. По онова време се получи разцеплението на БСП. Той видя как никой не го подкрепи след арестуването на Тодор Живков и започването на процеса срещу семейството. Вероятно това го е амбицирало. Знаеше си възможностите и беше наясно, че ще получи подкрепа. Създаде модерно движение, което после стана партия. Имаше много добра програма. Замислена беше да бъде без членски внос. Който иска, свободно да се присъедини. Един от сериозните принципи, които Батето искаше да се въведе, бе да има ред и закони. Това беше първият постулат. Другото беше задължението на държавата да се грижи за сигурността и морала на гражданите. Дори се шегуваше с една случка. Когато казал на Тодор Живков, че ще създава движение, получил отговор: „А пари откъде?“. Ние нямахме пари и членски внос. Намираха се хора, спортисти, бизнесмени, приятели, които даваха средства. Явихме се на избори, но за втори път не успяхме да преминем бариерата. Бяхме малко под 4%. Задкулисието, както сега се казва, е виновно, но не искам да влизам в подробности.
Опитваха ли се други политически партии да примамят Батето за коалиция?
Нито една! Беше близък с Доган, но никой не се е опитвал да го привлече. Батето казваше, че приема политиката на сериозно, защото цял живот с това се е занимавал. Според него нямаше по-голям политик от генералния директор на телевизията. В началото му беше приятно как след падането на комунизма хората започнаха да се събират. Смяташе, че нещо ще се направи. Вместо това се оказа, че Иван Славков и неговото семейство излязоха най-черните. Българите бяха насъбрали злобата към Тодор Живков. А сега виждате какво се получава. Злобата се насочва към други хора.
От кои събития беше най-огорчен?
През какво ли не премина. Най-много се отрази отношението след 10 ноември. Не вярваше, че ще пратят неговото дете в затвора. Сякаш семейството му беше виновно за случващото се. Луканов не го обичаше. Така се случи, че сложи паспорта му на трупчета, а работата на Батето беше да пътува. Луканов беше и против Тодор Живков. Славков много искаше втората кандидатура на София за домакин на Зимна олимпиада да успее, за да се оправи инфраструктурата. Тогава Андрей Луканов отново започна противопоставяне. Да не е на София, а на Боровец. Това натъжи Славков. Бореше се много. Георги Йорданов удари рамо. Правителството трябваше да застане зад идеята. Чак на по-късен етап потърси помощ от Тодор Живков. С недомлъвки и половин уста държавният лидер разпореди кандидатурата да бъде подкрепена. Накрая, вече през новото хилядолетие, започнаха да се чудят как да го отстранят от футбола и от БОК. Филмът на ББС го срина. Много хора го предадоха. В олимпийския комитет и БФС. Това беше третият път, когато беше много разочарован. Не искам да прозвучи много крайно, но това си беше гавра с него. Подиграваха се. Футболистите от САЩ ’94 толкова много го обичаха. Искаха да бъде с тях, за да го разведрят. Но той отказа. Каза им, че те трябва да се радват на победите, които извоюваха.
Смятате ли, че ако имаше повече подкрепа в България след филма на ББС за корупцията в олимпийското движение, Славков можеше да остане член на МОК?
Естествено! Всичко беше предварително подготвено, за да го махнат. Знаете неговото отношение към американците. Винаги е бил русофил. Американците завзеха всичко. През 2000 година започнаха да атакуват Хуан Антонио Самаранч. Намесиха се в МОК. Използваха мръсни номера. Това с Батето беше постановка.
Давал ли ви е Иван Славков житейски съвети, които завинаги са останали като спомен и послание от него?
Когато някой го питаше какво е постигнал в живота, той им отговаряше, като гледаше към мен: „Постижение, Бубе, е да бъдеш до Иван Славков!“. Казваше го с чувство за хумор. Ежедневно съм се учила от него как трябва да се постъпва. 42-43 години бяхме всеки Божи ден заедно.
Когато беше в разцвета на силите си, колко хора идваха при Батето за среща или услуга?
Много! Имаше моменти, в които нямаше как да си гледа нормалната работа, защото всеки го дърпаше за нещо да помогне. Той не отказваше, но няма как един човек да огрее навсякъде. В един момент си направи приемен ден, но се отказа. Каза, че не може да бъде чиновник. Добави, че ако се налага, да идват на улицата да го питат. Пращаше ги при мен с болките и желанията. Аз му ги предавах. Беше тълпа от народ. Чакаха го на опашка пред олимпийския комитет. Искаше на всеки да обърне внимание, но и това дотяга. Батето беше човек на реда. Искаше всичко да върви по програма. Винаги приготвях график за деня. Налагаше се да отсъства. Ходеше из провинцията по клубовете. След 10 ноември споделяше, че много иска да помага на хората, но не може, защото вече няма тези възможности. Всички силни на деня се смениха. Дори когато Батето не знаеше нещо, винаги питаше. Признаваше, че не го е срам да го направи. Неговите думи бяха: „Човек не трябва само да чете книги. Мен животът ме е научил и съм се интересувал за абсолютно всичко.“ Беше космополит. Обичаше да снима като фотограф. Покрай него и Тошко се научи да работи с камера. Като журналист е обиколил света. Запален филателист и председател на филателията. Беше председател на списание „Фото“. Винаги реализираше всичко, с което се захванеше. Колкото и големи да бяха проектите. С помощта на бизнесмени и политици. Имахме много сътрудници от НСА, от БСФС, които помагаха. Всеки вършеше по 2-3 неща, но бяхме голям екип.
Има ли шанс в България да се роди друг човек, който да наподобява дори и отчасти Иван Славков?
Не! От това, което се развива през последните 30-32 години, не виждам някой, който да се доближава до Батето. Само с две думи разбираше какъв е проблемът и веднага се разпореждаше. Виждате какво става във футбола. В онези тежки и трудни години успяваше всички да ги оправи. Мутри, немутри и изявени футболисти казваха – „егати и готиния пич“. Имаше подход към всеки. Притежаваше вродена харизма. Беше с дарба. Като месия. Ореолът му привличаше хората, а те му вярваха. Най-мразеше да се лъже. Съжалявам, че го няма. Но не виждам друг да се роди. Може би чак след като всички ние, които работехме с него, си отидем.
