И родителите ми, и приятелите, които си отидоха в последните години, не искаха да живеят
Татко, няколко години преди смъртта си, ми каза: „Видях всичко в живота, нищо не ме изненадва, нищо не ме завладява.“
Година преди смъртта си майка ми изпадна в депресия, вярваше, че вече е на 64 години и нищо интересно повече няма да се случи в живота й.
Един от моите приятели, след като се разведе с жена си, взе да пише мрачна поезия, замени големия град с малък и умря там напълно сам.
Друг, на 43 години, беше напълно разочарован от живота, също живееше вяло и по определен сценарий. Третият, на 35-годишна възраст, винаги беше тъжен, самосъжаляваше се и не можеше да излезе от това състояние.
Мисля, че когато човек изпадне в такова състояние, той просто задейства някаква програма за самоунищожение. Човек си казва, че вече не може да очаква нищо интересно от живота и точка.
Това са моите наблюдения и моят анализ – а вие какво ще кажете?
Разбира се, има и други ситуации, когато хората си тръгват във възход, радостни и позитивни, но там можете да видите съвсем различна философия. Може би такива хора наистина са необходими в други светове?
И сега си спомням как дълги години живях в болезнено напрежение, разочарование, със скрити оплаквания, всъщност не исках да правя нищо, много се самосъжалявах. На 40 години имах съмнение за рак на бъбрека, претърпях сложна операция и ми отрязаха част от него.
Лекарят беше сигурен, че имам рак, но след като получи хистологията, той просто ми каза: „Изненадан съм.“
Тогава, лежайки в болницата, след операцията, с тръбички на всички места, чакайки края, защото ме плашеха, че всичко е толкова зле с мен, всеки ден плаках и си задавах въпроса: „Защо толкова рано и с какво сбърках?“
Отговорът беше прост: „Ти просто не искаш да живееш и постоянно се намираш в постоянна меланхолия.“ Тогава се споразумях със смъртта, че ако оцелея, няма да постъпвам така с живота си.
Оттогава изминаха шест години, тези години бяха много продуктивни и доста щастливи в живота ми, въпреки смъртта на родителите ми, особено на майка ми.
И през тези шест години никога не паднах духом, никога не изпаднах в мрачна меланхолия. Да, аз, разбира се, съм жив човек, имам различни настроения, ставам и пропадам, мога да бъда раздразнителна и агресивма, дори свадлива.
Но не си позволявам да се самосъжалявам, да търпя оплаквания с години, да се унивам, да плача за някаква справедливост на живота и не искам.
Никога не е късно да започнете нов живот, нов бизнес, да се влюбите, да се ожените, да отидете да учите, да отидете в друга държава, да си намерите нова работа, нови занимания и т.н.
Има един живот, друг няма да има. И няма смисъл да се страхувате да живеете, тъй като не знаете кога ще е последният ви ден.
И разбира се, помня разговорите ни с майка ми по време на нейното заболяване.
Тя ми каза: „Дъще, грижи се за себе си, не се обиждай, не обръщай внимание на негативните неща, не се ядосвай, бъди по-мека, прави каквото искаш, обичай се, радвай се на живота, захвърли цялото минало, цени това, което имаш, остави след себе си добър спомен, дарявай с хората топлина, имаш дарба.”
Преди смъртта си мама проумя много неща, просто много късно.
Но аз разбрах всичко още приживе и много се радвам за това.
