Все повече затъвах, докато накрая животът ми се превърна в истински ад
От две години аз съм сериозно пристрастена към шопинга.
Но мисля, че тази мания е дремела в мен от много години, още преди да се събуди и разрази с пълна сила.
Бях на 16 години, когато цяло лято се хванах да чистя заведенията, за да мога да си купя нови чанти, обувки, дрехи.
Все пак по онова време бях по-скоро разумна. После започнах да следвам и се хванах на работа вечер в едно заведение, за да мога да си позволя да си поднасям разни малки модни удоволствия. После, когато завърших университета, започнах работа по специалността си, вече на пълен работен ден.
Печелех доста добре, но въпреки голямата ми заплата, не след много дълго положението ми се влоши доста.
Историята на моята голяма любов: Истината за красивия, самотен баща в който се влюбих, се оказа различнаИсторията, която искам да споделя с вас, се случи преди две години. Много обичам брат си и жена му. …Jun 1 2019vijti.com
Докато живеех при майка ми и баща ми, нещата бяха наред, тъй като не плащах никакви сметки, нито се налагаше да пазарувам храна.
Всичко, което печелех, отиваше за дрехи. Но година по-късно реших да напусна дома на родителите ми и се изнесох на квартира. Само четири месеца по-късно осъзнах, че затъвам.
Чанти, обувки, дрехи – все скъпи марки… Имах стотина чанти и петдесетина чифта обувки. Колкото до дрехите, невъзможно ми е да ги преброя, имам купища. Не искам да се оправдавам, но работя във фирма, където всички са твърде изискано облечени, по последна мода, и аз не мога и не бива да правя изключение. Нормално е да искам да съм облечена като останалите ми колеги.
Повечето от тях обаче имат богати родители и не разчитат само на заплатата си за това. А при мен проблемът е, че моят единствен доход е заплатата ми, която наистина е доста висока, но все пак е единственият ми приход. Не получавам финансова помощ от родителите си и живея на квартира. За да не отстъпвам по елегантност на другите, бях започнала да харча за дрехи повече, отколкото печелех и както се досещате, това ставаше с кредити.
Взимах кредит след кредит и все повече затъвах, докато накрая разбрах, че вече не мога да ги изплащам. Тогава започнаха да ми звънят от банките, да ме издирват фирми за събиране на дългове…
Животът ми стана ад. Банките направиха запор над заплатата ми. Помолих работодателите ми да ме осигуряват на по-ниско трудово възнаграждение, за да ми остават повече пари за живот, но те отказаха, защото се страхуваха от глоба. Така банките взимат по-голямата част от дохода ми. Но фактът, че съм затънала в дългове, не ми пречи поне веднъж дневно да правя обиколка на магазините.
Щом свърша работа, бързам да се прибера вкъщи, да взема душ максимално скоростно и да се юрна по магазините.
Прекарвам там най-малко един час и задължително купувам нещо. Винаги! И тъй като повечето магазини имат черен петък, тогава също ги посещавам. Самият факт да пазарувам ме прави щастлива. Когато обаче се върна вкъщи и наредя на земята всички торбички и пакети, неизбежно ме връхлита мощно чувство на вина. Случва ми се дори да се разплача на глас, седнала сред покупките си.
Разбира се, многократно правих опити да се спра, но само след няколко дни започвам да страдам болезнено и да сънувам кошмари. За да мога да си позволя всички тези маркови покупки, започнах и втора работа, а после и още една.
През деня работя по специалността си в престижна компания, нощем съм сервитьорка в заведение, а в събота и неделя дежуря на рецепцията на един хотел. Смахнато, нали? Но по-лошото е, че тези допълнителни доходи не ми позволяват да си погася дълговете, защото и тези пари успявам да изхарча за дрехи, чанти и обувки. За да мога да си позволя всички тези ненужни скъпи неща, аз се лишавам от други по-важни и необходими.
Има дни, в които нищо не ям, защото нямам пари за храна. Впрочем, нямам и никакви развлечения. От години не съм ходила на почивка. Никога не ходя на ресторант или на кино. Не купувам нищо извън дрехи – нито дискове с музика, нито DVDта с филми, нито книги. Имам шофьорска книжка и много бих искала да си купя кола, но не ми остават средства за това. Мечтата ми е да имам куче, ала трябваше да се откажа от този копнеж, защото не мога да си позволя този лукс.
Вкъщи обзавеждането ми е доста семпло – имам само три броя мебели, това е всичко! Освен най-добрата ми приятелка, никого друг не каня у дома, защото ужасно ме е срам. Дори приятелят ми никога не е идвал в квартирата ми.
Единственото ми развлечение е пазаруването в скъпите магазини. Работата ми и това изпълват дните ми. Срамувам се от себе си. Крия истината от родителите ми и от приятеля ми. Впрочем той подозира, че нещо с мен не е наред… Но когато се опита да научи повече, аз парирам въпросите му.
Не искам да споделям за проблема си, защото се боя, че другите ще ми се подиграват.
Единственият човек, който е в течение на моето пристрастяване, е най-добрата ми приятелка. Тя смята, че спешно трябва да се обърна към психотерапевт. Всеки ден ми се обажда, за да ми дава кураж да го направя. Освен това ме следи. Обажда ми се по много пъти на ден, за да ме пита къде съм и да се увери, че в момента не пазарувам. Но тя не може постоянно да е зад гърба ми и аз се възползвам от моментите, когато по-разхлабва вниманието си и се втурвам към магазините. Знам, че тази ситуация не може да продължава вечно, но знам също така, че се нуждая от шопинга, за да съм щастлива.
Обмислям да се обърна към психотерапевт, за да ми помогне да се излекувам от зависимостта си. Надявам се с негова помощ да се измъкна от тежкото състояние, иначе съм застрашена от финансов крах.
Проблемът е, че въпреки разумът да ми казва, че трябва да спра да пазарувам безразборно, не съм сигурна, че наистина ще го направя.
Източник: Розали.ком
История за доброто, което осмисля живота ни: Щастлив съм, че спасих това семействоНищо не осмисля живота ни така, както извършеното добро. А колко по-хубаво е, когато някой ден научи…Jun 6 2019vijti.com
