Атанас Стоев: Господи, благодаря ти, че избираш все мен
Вече 50 години оркестър “Канарите” радва почитателите на фолклорните ритми със своята музика. Негов създател и ръководител през всички тези години, та и досега, е Атанас Стоев. Роден на 2 декември 1944 г. в Чирпан, той от дете свири на акордеон. Говорим си с него за миналото, настоящето и бъдещето.
– Г-н Стоев, месеци преди 80-годишнината ви, време ли е за равносметка?
– Като се натрупат годините, човек е хубаво да преосмисли нещата, да си прави равносметка на всеки 10 години, след като навърши 30. Хубаво е дори и физически човек да се размисли как да продължава да изживее времето, дадено му от Всевишния. Равносметката според мен не е години, а дири! Аз все казвам, че важно е какво човек оставя след себе си
Не говорим само за капитал, а и за възпитание и традиция в семейството. Всеки трябва да си дава точно тази сметка – какво оставя след него! Аз самият често се обръщам към себе си.
– Пишете книга по повод юбилея си. Тя ли ще е вашата равносметка, там какво ще четем?
– И равносметка ще има там, и преживяно, и развитие в професията. И понеже аз вече с моя занаят ангажирам три поколения да се интересуват и живеят с моята музика, ще опишем някои случки в живота. Нашето е веселба, но времето, в което хората живеят, дава отражение на тяхната душевност и настроение и ние оттам се стараем да им бъдем една терапия.
– Автор сте на над 360 песни, които оркестър “Канарите” изпълнява. Имат ли си муза те, какво ви помогна, за да ги създадете?
– Всичките песни са създадени по някакъв повод, по някакво преживяване. Моето чувство, моята душевност и муза са на основата на преживяното, но най-много на любовта. За мен любовта е духовната храна, която поддържа човек да се чувства жив и каквото носи в себе си, да може да го изрази. Затова много песни са и тъжни, много са весели, много са хумористични – обхващат всички настроения на хората, които слушат и живеят с нашата музика. Старая се да им доставя и настроение, и възпитание, и да се замислят за някои неща. Защото животът носи всичко.
– Заговорихте за любов. Вече 35 години сте заедно със съпругата си Надя. Рецепта за любов и разбирателство съм чувала, че няма, но все пак – коя е вашата спойка?
– Да не се изтъквам, че аз съм най-големият любовчия и много разбирам от любов, защото никой не я разбира любовта, тя е едно усещане
Какво значи да обичаш някого, какво е това, което да те свързва с него? Жената е дух, сила, украшение, цвят. И ако мъжът умее да я цени и да намери тази жена, която душата му иска, тогава вече се получава едно равновесие.
– Да поговорим и за изпитанията, които животът ви поднася. Наскоро дори сте паднали от стълба?
– Всичко ни е дадено от Всевишния. Изпитанията са проверки във времето, човек не може да иска само добро и само хубаво. И когато дойдат и се случат недобри неща, аз ги приемам абсолютно като изпитания. И както за хубавото, така и за лошото казвам: Господи, благодаря ти, че избираш мен, и то по този начин, защото аз като всички хора мечтая за добро и постижения, но всичко се постига с много изпитания
Трябва да посрещнеш и да отговориш и на горчивината. Нищо при мен не става лесно и бързо. Всичко става с много напрежение, но аз не се отчайвам, не се отказвам. Имах здравословни изпитания тази година. Дъщеря ми почина на 56 години миналия ноември… След това падането от стълба – трябвало е да се случи може би.
Дълго време ми трябваше да се възстановя. Нашата медицина някои я оплюват, упрекват, но имаме много добри специалисти и медицински колективи, които се намесват навреме. Та всичко приемам. Сега съм в добро състояние, имаме вече ангажименти по фестивали в Северна България. Оркестърът е стабилен колектив, професионалисти, но така съм го създал, че да можем не само да се понасяме и да се търсим за работа, но и да си имаме доверието и уважението.
– Какъв е Атанас Стоев в ролята на дядо? Наистина ли любовта към внуците не може да се сравни с тази към децата?
– Всеки е различно настроен и привързан към семейството. Дядовци, които навремето като бащи не са имали възможност или време от ангажименти да обърнат внимание на децата, после изразяват тази любов към внуците. Затова казват: “Внуците са преварка ракия!”. Те са по-мили и от децата, защото вече ние нямаме такива ангажименти и мечти като на млади години. Вниманието и любовта на бабите и дядовците са насочени само към тези малки невинни създания и те, понеже са създадени от твоите деца, ти стават по-мили и си по-внимателен към тях.
Дядото и бабата не могат да възпитат внуците, не могат да отказват нищо
Родителите като кажат “вие защо ги разглезвате”, ние отговаряме: “ние това можем”. Ние можем да извадим само душата си и да им предоставим това, което те желаят и имат нужда. На тази възраст ние оценяваме какво е било с нас, какво е било с нашите деца и сега с внуците. В момента те учат лоши неща от улицата и от интернет, фейсбуци… И като дойдат вкъщи, ние ги предразполагаме да споделят, за да можем да им кажем кое е добро и кое не, но и да имат свобода.
– В тази връзка липсва ли ви нещо от миналото, от годините на вашето детство и младост в сравнение със сегашната действителност?
– Времето на моето детство и младост бяха други. Ние ходехме с любов на училище. Имахме една другарка, Гинка Недева, възрастна, интелигентна жена, която гледаше на нас като на свои собствени деца. Ходеше от чин на чин да обяснява според възможностите на всеки да я разбере и учи. С тази любов, която тя създаваше между нас в началните класове, училището не тежеше. Сега гледам много натоварена работа за учениците, но времето е такова, ние не го движим. Ние сме продукт на времето, в което живеем. И в него трябва да има много здраво семейство, защото промяната отвън влияе много.
– Миналата година дарихте хонорар от изява на пострадалите в Турция. Знам, че това не е ваш единичен благотворителен акт. Според вас състрадателен ли е българинът? Вие се срещате постоянно с хора от различни краища на родината ни – накъде вървим като народ?
– Все избираме някакъв човешки път, обичаме да си помагаме. Спомням си навремето, 56-57-а година, когато хората започнаха колективен живот, ТКЗС-тата като се образуваха, още нямаше ток в крайните села, хората се обединяваха да слушат радио в някоя къща, после телевизия, помагаха си, когато се строяха домовете им.
Такъв народ сме – с душевност, и обичаме да си помагаме. Но сега в последно време се усеща голяма разлика между хората – един печели повече, друг успява по-бързо с имането и това разделя хората и се явява един егоизъм, който избива на злоба. И тази злоба отчуждава.
И веселието сега не е както преди
Онзи народ, който беше толкова единен, обединен и задружен, се поизтребиха тия поколения и в новото време има едно колебание.
– Хората с посребрели коси винаги са част от публиката на вашите концерти и изяви. Вашето пожелание към тях и към читателите на в. “Над 55”?
– Тези хора, моите набори, и по-младите, и по-възрастните от мен искат да си спомнят времената, в които са живели и в които са се веселили. Но някак си физически вече…, седнали слушат тази музика, трудно играят по площадите, по мегданите.
Младите пък вече много-много не ги вълнуват тия веселия – два-три ката хора по селата имаше… Но така е дадено в живота, колелото се върти и каквото е било, минава, идва ново. Който се хване за новото време по свой начин, може би му е хубаво, но онова време няма да се върне. Но тези хора с побелелите вече коси са за уважение!
Защото те са дали една основа на живота, на поколенията си. Аз им пожелавам здраве и да имат дух, защото старостта не е красиво нещо, но човек като има дух, намира начин да си дава сила на себе си!
Валентина НЕНОВА
