Авторката на „Стопанката на Господ“: Родината трябва да се почита като майка (ВИДЕО)

RSS
Follow by Email
Facebook
Twitter

Тя е родена бунтарка и луда глава. Не се уморява да влиза в битки. Увлича се от магията на наричанията. Авторка е на „Стопанката на Господ” – най-четената българска книга за последните години.

Казва се Розмари Де Мео, но носи здрав български корен. „Родена съм на Дунава, по Бабинден, в голям сняг. Името ми е такова, защото прадядо ми Енрико е от Месина, Сицилия”, обяснява самата тя. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. Няколко години след това заминава за Италия. Както самата обяснява, българският ѝ корен я дръпва обратно в родината и пътят ѝ поема в нова посока.

Психологът Ани Владимирова: Неслучайно авторитетът на бащата е най-важенОще преди векове мъдрите са казали, че майката е тази, която показва на детето с любовта си какво е …Jan 7 2019vijti.com

Със сестра си и баща си създават фондация „Щедро сърце“ и заедно правят националните кампании: „Да вдигнем знамето в училище“, „Съхрани българското“, и „Шампионите тръгват от училище”. Защитава дипломна работа на тема „Българското обредно наричане като терапия“. Книгата, която издава, е рожба на дългогодишни дирения и преживявания с възрастни хора, запазили старото знание.

„Стопанката на Господ” разказва за Райна, която напуска България, за да се омъжи и живее в Италия. Животът там е прекрасно сбъдване на голямата ѝ мечта. Но нещо се пропуква, приказката се преобръща и Райна се разболява. Никой не разбира причината. Единственото обяснение е за магия. Младата жена се връща в България, за да си подреди мислите и да намери покой.

Пътят я завежда в селска махала, където среща своя духовен водач в лицето на Магда Богданова – стопанката на Господ, която е наречница. От нея Райна ще разбере, че силата ѝ е точно в българския ѝ корен. В заника на живота си старата наречница предава дарбата и знанието си… Една наречница все повтаря, че ще дойде време, в което българинът отново ще си чуе Корена и през Него ще си върне и силата! „Стопанката на Господ“ разказва, как реченото ѝ може бъде сторено.

Ето какво разказа пред TrafficNews Розмари Де Мео за трудния път на „Стопанката на Господ” , както и защо написването на втора книга е неизбежно и колко полезни са душманите.

– Трудна ли беше битката за твоята книга „Стопанката на Господ”, която стигна 100-хиляден тираж?

– Вече 104-хиляден. Битката за „Стопанката на Господ” си е моя. И за мен това е спечелената битка, че аз наистина успях да се справя сама. Като пишещ човек, мога да кажа, че писането не е трудна работа. Похвалиха ми я много книгата. Тя си е моя рожба и много ми стопля сърцето всяка хвалба, но за мене голямото изпитание беше издаването и разпространението. Много душмани ми се явиха. Много се опитаха да ми пречат. И наистина, когато си сам воин, нещата стават много трудно. И съм най-горда, че станаха. Успях да докажа, че е възможна и в България честната игра.

Зад всяка стъпка съвестта ми е чиста. Всеки данък е платен. Всичко е било с открити карти. Много труд е положен. Сама съм си проправяла пътечките, сама съм си писала условията и сама съм си ги спазвала. Ненавиждам статистики, но според статистиката една книга в България се чете от 5 човека. Купуваш си една книжка и я даваш на петима роднини и приятели. Сега като сметна 100 хиляди по 5 и ми става едно много хубаво. Моята рожба си проправи пътя. Стъпи си на пътя и много хора си я поканиха у дома, това е голяма работа и съм им много благодарна. На хората!

– Как се случва това да издадеш в България книга напълно сам? При това, когато имаш и душмани?

– Знаеш ли, като започна да се чува за „Стопанката на Господ”, започнаха да ме търсят много други автори и да казват: „Розмари, кажи как става? Дай и ние.“

И аз на всеки един казвах. Стъпка по стъпка. Тогава Ганди ( Ганета Сагова, главен редактор на списание Осем – б.р.) каза: “Давай ще я издадем тази книга“ И аз казах: „Ганди искам да участвам, ще я издадем заедно”. Тя се съгласи. Стиснахме си ръцете на едни условия, които никой издател не дава.

Когато излезе първия и втория тираж, Ганди я разпространи по всички възможни книжарници. За книгата се чу. След което ние си стиснахме ръцете, както се бяхме договорили, и аз казах: „Продължавам самичка. Аз ще продължа на други условия. Няма да работя с търговците, защото смятам, че тези условия са недостойни”. Не смятам, че един търговец трябва да взима между 30 и 50 процента от един автор. Това е чудовищно.

– Не се ли притесняваше, че се захващаш с нещо съвсем непознато ?

– Беше ме страх. Много. Какво правя? Можеш ли да си представиш как взимам от печатницата 4000 хиляди издания. Къде ги слагам? Къде ги държа? Как обслужвам цялото разпространение? Как ги изпращам с куриер? Въобще хората не могат да си го представят това.

Аз живея на 16-ия етаж. Говоря с целия блок, докато намеря свободен таван. И пристигат 4000 книги пред входа. В едни огромни торби започнахме да ги качваме. Аз осъмвах със 100-150 поръчки. Свалям книгите от тавана в 3-4 торби. Всяка събира 50 книги, аз не мога да я вдигна! Отивам при куриерска фирма, а те ми викат: „Вие какво си мислите, ние трябва да спрем да работим заради вас!”. Това продължи два месеца. Останах без кръст и очи.

Пишат: „Розмари, страхотен успех!”. А Розмари не може да спи, не е яла, вече не може да вижда.

Беше невероятно! В един момент измислихме вариант с куриерската фирма . за което съм им много благодарна и на тях.

Но какво стана с веригите книжарници. В един момент те поискаха книгата, защото разбраха, че е успешна.

Аз обаче им казах: „Няма да ви дам 40% от цената, ще ви дам 15 на сто, колкото би дало едно издадетлство на един автор. Хората не го знаят това.

Ако моята книга струва 15 лева с корична цена, те ще ми дадат само 1,50 лева.

И аз казах: „За мене това е обидно. Аз ви давам този процент на вас. Защото аз съм си написала тази книга. Аз съм си направила изследванията. Аз съм обикаляла. Аз съм се самофинасирала през всичките тези години. Съвсем сама. Аз си я рекламирах. Аз писах 6 години, за да ме чуят хората. Водя обряди 10 години. И ви давам 15 %”.

Те започнаха да ме заплашват. Собственик на голяма верига си позволи да ми звъни в 3 часа през нощта след като ми беше звънял 10 пъти през деня.

Каза ми: „Розмари, 30 процента и приключваме разговора.“ Аз му казах, че такъв разговор нямам. Беше сметнал парите, които щял да загуби, ако не ми продава книгата. За мен това беше изключителен цинизъм. Казах му, че това не ме интересува и ще се справя сама.

Тогава той ми каза, че няма да се справя. „Ние сме създали едни други вече книжарници. Хората са свикнали да ходят на мол. Свикнали са да си купуват дрехи, обувки и да влязат да си купят една книга. Те са свикнали да идват при нас. Ти не можеш да ги научиш да те търсят, да влизат в някакви сайтове. Това няма да стане в България и ти ще се провалиш. Тогава ще дойдеш при нас и аз няма да те взема”. И беше прав, защото е факт, че хората са научени на това.

Не съм спала няколко нощи. Опровергах го за една седмица обаче. Защото се оказа, че българинът като реши да има една книга, като му влезе нещо под лъжичката, ще направи всичко възможно да я има.

Две години отговарях на лични съобщения във Фейсбук къде може да се намери книгата. От време на време ме хващаха дяволите. Обвинявах хората, че не четат, че не търсят.

– Имаше ли удари под кръста от страна на големите вериги книжарници?

– Влизам в една такава голяма верига. Питам дали имат „Стопанката на Господ”. Казват ми: „Не, всички тиражи се изчерпаха. Тази книга не се издава повече”.

Успяха да внушат на хората по едно време, че такава книга няма. Направиха и една много сериозна кампания да ме дискредитират. Две-три много критични статии на ниво. После хванах собствения си черен тираж в печатницата, която ме печаташе. В един момент започнаха да ми звънят хора, че книгата се продава на други места. Една приятелка ми писа, че си я поръчала от голяма верига и си е получила.

Тогава аз разбрах, че нещо не е наред. Отидох в книжарницата, която ме печаташе, и открих 800 книги. При положение, че си бях взела тиража. Никой в печатницата не можеше да ми обясни какво правят там тези книги. Това се нарича черен тираж. Означава, че аз давам файла на една печатница и плащам за определен тираж, но те печатат повече. И дават на някой да ги продава, за което аз не знам. Една голяма верига беше продавала от тези книги. Разбрах. Водихме много тежка кореспонденция. Те също казаха, че ще спрат, защото аз можеше да ги осъдя.

– Имаше ли моменти, когато губеше вяра, че ще успеш?

– Оказа се, хората продължават да четат. Българинът разбра, че има някой, който се е изправил против системата и ме подкрепиха. И аз съм благодарна с цялото си сърце на всички, които ме разбраха и подкрепиха. С цялото си сърце. До края ще им бъда благодарна!

Мисля, че и двете страни научихме по един урок. Те разбраха, че когато нещо е чисто и светло няма как да бъде прегазено. Аз наистина бях готова да се боря докрай и никога няма да спра.

– Защо се появи и тираж със заглавие „Стопани на Господ” ?

– Когато стана ясно, че 24-то издание пред изчерпване, стана ясно, че със следващия тираж ще направя 100 хиляди.

И си викам, Розмари, сега трябва нещо да направя за тия хора. Ще направя една вметка. Аз съм малко суров човек. Тия битки мe изтощиха, писна ми. Хорската любов дори, абсолютно не бях готова за нея. Позволила съм си да нагрубя много хора. Да се държа лошо с тях. Включително с хора, които много ме обичаха.

Идваха да изкажат благодарността си. Това в един момент много ми беше натежало. И си викам: „Да, ама тези хора ги има.“ Заради тях е цялата тази работа и исках да им благодаря по някакъв начин. И си викам: нещо трябва да направя с тази книга, от това последно издание. И тогава реших, че ще променя заглавието. И всъщност посвещението ми към тези хора е това: „С обич към новите и с почит към старите Стопани на Господ”.

И това го сложих като заглавие. Новите стопани, които научиха много нови неща и започнаха да си правят обрядите. И се сетиха що е българска памет и я предадоха и на децата си. Старите пък са тия, от които аз се научих. И затова този 100- хиляден тираж е с това заглавие. И хората му се зарадваха много. Той също се изчерпва.

Ккогато излезе този последен тираж, много ми се искаше да даря едни книги на селски читалища. Книгата излезе на Голяма Богородица. Беше голям знак. За мен книгата не случайно излезе на именния ми ден, нали съм Розмари и съм Мария много. Рещих, че на Голяма Богородица ще направя дар.

И си викам, сега в този отпускарски сезон кой знае къде са тези билиотекари, кой ще види.

За 5 дена 200 читалища ми писаха и дадоха заявки. И хем ме болят очите, хем съм много щастлива. Не можеш да си представиш какви невероятни писма съм имала! Бях си публикувала едно писмо от една баба Мита, която ми написала, че са много малко хора в селото и затова аз да си презцня дали да им пратя книга.

Ама каквото и да реша, те ме канят в тяхното село, само да се обадя предварително, че да й кажа какво ми се яде. Милата, толкова много й се зарадвах!

И сега станаха 400 читалища в селата, които си имат „Стопанката на Господ”. Много съм щастлива!

– Втора книга след „Стопанката на Господ” ще има ли?

– Ами, втора книга ще има. Не, защото трябва да има втора книга след „Стопанката на Господ”. А защото аз имам психическа нужда да пиша, първо. Имам и още много какво да разкажа. Имам потребност. Вече я пиша и тя е много напреднала. Но при мен има едно нещо, че книгите пишат мен. Много е особено. Аз всеки път казвам, че магията пише книгата. И не ме интересува хората как го тълкуват. Дори и да я свърша тази книга утре, аз не знам кога ще излезе. Не знам кога ще се роди. И не искам и да знам.

– Филм няма ли да направиш?

– Смятам че, книга с магия няма как да бъде филмирана. Защото зад филма трябва да стои магьосник, а аз не познавам такъв в България. Не казвам, че няма. Само че аз не познавам. Като човек, занимавал се с актьорлък и завършил НАТФИЗ, не мога все пак да не си задам някакви въпроси.

Например, коя е актрисата, която би изиграла Магда Богданова (героиня в „Стопанката на Господ”-б.р.)? Това е толкова важен и скъп за мен човек, че аз не знам в какво положение бих изпаднала да срещна актрисата, която би изиграла Магда. Горката актриса! Не знам и кой Господ ще изиграе Господ.

– Знаеш, че и ти имаш роля в този филм ?

– Аз роля не бива да имам. Не! Скоро една жена каза, че ако поодъртея може аз да си изиграя Магда Богданова. Не бива! Но ще трябва да умра май. Искам да направя приказка. Мечтая да събера едни велики актьори и те да разкажат приказката. Много искам, макар малко да ме е страх. Да си легнеш и да слушаш онези гласове. И магията да работи кой как изглежда. Мисля, че всеки има сам в главата си по една Магда и по един Господ. И никой не бива да му казва как трябва да изглеждат те. Ей това е магията. Всеки според собствената си потреба и собствения си аршин ги е видял. Аз не искам да разваля това.

– Щом толкова го искаш, значи ще бъде!

– Дано! Дано да го бъде!

– Чак не искам да те питам за душманите ти…

– Ама, какво да ме питаш за тях? Колкото повече ги има, толкова повече човек има по-голямо признание. Човек има много душмани, когато е успял. И аз съм им благодарна, защото много хора научиха за „Стопанката на Господ” от тях. Обаче ще си призная от кое ме заболя. Човек малко има нужда някой да му казва кое е правилно и кое е добро , кое е лошо. Малко са силните хора, които са си избрали пътя.

Които знаят какво искат. Имат свободна воля. Имат мнение. Малко са. Когато започнаха едни душмани да казват, че „Стопанката на Господ, е нещо лошо, едни хора, чули за първи път за книгата, си казаха: „Аха, нещо не е както трябва!”. И мен от това ме заболя. Започнаха и те да повтарят това, което казват душманите. Но една лъжа, когато се повтори сто пъти, не става истина. Не става, бе хора! Това искам да кажа. Истината винаги тежи. Тя винаги изгрява. Каквото и да се случи!

Вчера една жена дойде и ми каза: „Аз на времето посегнах точно към вашата книга, но чух от едни хора лоши работи и реших, че не искам да я чета”. И тази същата жена ми каза:”Оборете ги! Аз съм тук и ви питам: Вие как ще ме накарате да прочета вашата книга?”.

Казвам й, че не искам да я накарам да я прочетете.

Аз съм написала една книга и тя е за всички.А вие самичка ще решите. Аз съм човекът, който посяга към книги много. Няма сила на света, която да спре моята ръка, когато е посегнала към книга. Няма такава сила. Обратното при мен работи. Когато охулват някого, започвам да подозирам, че този някой е силен човек. Че е наранил някой. Някъде е бръкнал. Нещо е натиснал. И сто процента е интересен човек. И книгата ще да му е интересна. И предпочитам сама да правя изборите си. И като прочета, тогава да реша дали да поровя после и да видя това нещо вярно ли е.

Затова казвам на всички: „Живи и здрави да са душманите. Ама първо прочетете книгата. Позволете на собствените си ум и душа да претеглят. След това вижте другите какво са казали”. Е, това е много важно. Трябва да има и бяло и черно. Всеки път казвам, че трябва да има равновесие. Изпълнена съм винаги с огромно подозрение към човек, харесван от всички. Никой не трябва да бъде харесван от всички. Човек, харесван от всички, не може да е читав човек. Няма как да стане! Душманите са там да държат равновесието. Трябва да има лоша дума. Тя ме държи мене много добре. За мен гневът ми е голям двигател.

Някой като ме вбеси, пиша най-добре! Много добре ми се получава.Мен трудно ме събарят. Да не кажа, че не могат. Аз съм човек с много развито чувство за справедливост. Даже прекалявам понякога. И когато някой настъпи това, което аз наричам истина, съм готова да я браня със зъби и нокти. Затова казвам, че съм човек с чиста съвест, който може да си позволи да се изправи и да съобщи някои неблагоугодни неща. Защото само човек с чиста съвест е неуязвим.

Спя спокойно,но знам че душманите са там. Което означва добра тренировка. Поддържам килограми, добро състояние на сухожилията, на бистротата на ума. Всичко трябва да е наред, защото те са там и чакат и това е прекрасно. Благодаря на всички хора, които ме обичат, но благодаря и на всички хора, които никак не ме долюбват. А те не са малко и са там.

– Държиш да подчертаваш ролята на българския корен ?

– Изобщо не ми пука, че някои хора ще кажат как Розмари все за него говори. Ще говоря за това нещо до гроба си! Много е важно ,че сме българи. Много е важно кой от къде е. Много е важно душата му коя земя е избрала да се роди. И какви родители е избрала. Коренът е много важен, защото това означава първо да знаем как се самооопределяме. Това е усещането, че зад мен имам хора, които ме обичат. Хора, които са ми кръв. Хора, които са ми гръб. И каквото и да става, те винаги ще бъдат моите хора. Натовариха този корен с някакви безумни екзотерични понятия. Постоянно ме питат: „Розмари, помогни ми как да се свържем с корена, как да го разберем?”. Кое ти е корен, бе? Майка ти, татко ти , баби и дядовци. Ти с тях как си? После чувам :„Ох с тях никак не съм добре. Дай нещо друго”.

Нямам, за да ти дам! Ти имаш една майка и един баща и баби и дядовци, ако са ти живи. Българинът трябва да се оправи с рода си. Трябва да познае майка си и баща си. Пък да си проговори с тях, пък да си раздели с брат си и сестра си разни работи. После да отиде и да целуне ръка на баба си и на дядо си. Да ги чуе тях. Това е много важно. Много е важно да се чуят българските песни и приказки, да се чуят българските имена. Защото тоя корен му дава сила. Не можеш да обърнеш гръб на всичко, което си. Затова казвам: Почитайте корена си, за да се грижи и той за вас. Отнасяйте се към него с обич и почит.

Защото един възрастен човек умира, ако е непотребен. Нищо, че има 8 деца, 5 внуци и 35 правнуци. Ето така е ситуацията в България. България има невероятна памет и сила и искам хората да се сетят за нея. И те се сещат , и идват нови деца и много съм щастлива че ги има. Те се зоват българи и са горди с това. Родина е равно на майка. Вътре има род и кръв. Хората трябва да почитат майка си. Ей това ми се ще, за да я има България.

Авторитетно издание: Ако посегнеш да убиеш българин, бъди готов да умреш пръв„Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв“, пише авторитетното издание „Ню Йорк тайм…Sep 19 2018vijti.com

Източник: trafficnews

Facebook Comments
Facebook Comments

Още интересни публикации

error: Content is protected !!