КОРЕНЪТ НА ЧОВЕКОЛЮБИЕТО Е ХРИСТОС

RSS
Follow by Email
Facebook
Twitter

Притчата за добрия самарянин и нейното тълкувание са ни добре известни. Добрият самарянин е Христос; динариите, които дал, за да се погрижат за ранения, са Старият и Новият Завет, т.е. Божието слово, чрез което се изцеляваме; виното и елеят са църковните тайнства; а странноприемницата е Църквата. Човекът, попаднал в ръцете на разбойниците, сме всички ние, които се терзаем в нашите страсти, безизходици и духовно объркване. За да можем да дадем любов, както направил добрият самарянин, за да не бъдем само хора на теорията — защото законникът добре познавал заповедите, на теория познавал и пътя, но не това е най-значимото, а как теорията може да се въплъти в дела — не е достатъчно да сме взели решение за това, не е достатъчно да знаем истина: трябва да имаме и възможности. Разбира се, всичко започва от нашата решимост, но сама по себе си тя е недостатъчна.

Силна молитва към Господ Иисус Христос за благоденствиеМолитвите са силни думи с много положителна енергия, които могат да ни помогнат да станем много по-д…Nov 5 2019vijti.com

За да дадем любов, първо трябва ние самите да я притежаваме. Всъщност човекът носи в себе си любов. Това е смисълът на съществуванието ни — приемаме я от Бога и я даваме на хората, на ближните. И това не е просто следствие от нашите дадености и възможности. Затова първата предпоставка, за да дадем любов, за да утешим и умиротворим сърцата на онези, които ни заобикалят и за които сме отговорни, е преди всичко ние самите да имаме любов, благодат, мир и духовна пълнота. Но понеже тук става въпрос за отговорности, за отдаване, за решимост, ние си мислим, че не можем да придобием тази жива връзка с Бога, че не можем да имаме непосредствен досег с Неговите дарове и поради това се отклоняваме в теории и многословие. Но нека не забравяме, че не можем да дадем каквото и да е, ако първо не го притежаваме. Следователно и ние трябва да срещнем в живота си Добрия Самарянин, да отворим сърцето си за Него, за да можем да се изцелим.  Обаче първо трябва да признаем, че и ние се нуждаем от Бога, трябва да разберем, че и ние сме изпоранени в нашия крах и греховност. Не е достатъчно да сме чували за тези неща, да ги знаем и да ги разбираме с ума си.

Важно е също така неотклонно да търсим живата лична връзка с Бога, която е дело на сърцето и се осъществява в неговите тайнствени пространства, и предполага, че сме осъзнали своето крушение, че сме свалили от себе си всяка идея и мисъл, всякакви планове, за да отворим тихо и тайнствено сърцето си за Бога, за да Му кажем: „Каквото и да правим, то ще е без смисъл, ако нямаме Теб!” и да Го помолим да се всели в нас. Най-значимото дело, което можем да извършим на този свят, е да оживим в сърцето си Бога — тоест, Христос да започне да действа в нас. Тогава ще ни се дадат други сетива, друг начин на мислене, друго разположение, друго сърце, друго отношение към живота. Когато тази промяна се осъществи с помощта на Бога чрез нашата лична аскеза — за да се освободим от всичко, което имаме, и чрез молитвата  — за  да се изпълним с Него, тогава и ние ще станем човеколюбиви, защото човеколюбието ни няма да е наше, а Божие, и затова ще е истинно. Няма да се насилваме да го придобием — то ще се случи от само себе си, ще бъде естествен израз на сърцето ни. Ние казваме, че трябва да постигнем тези неща, но първо трябва да открием кой е техният корен.

Коренът на любовта, коренът на човеколюбието е Христос. И начинът да Го вкусим е като отворим сърцето си; а начинът да отворим сърцето си е като се отречем от себе си, като почувстваме, че сме се провалили, че сме греховни. И какво ще стане тогава? Животът ни ще се преобрази, обстоятелствата ще се променят, теорията ще се въплъти в дела. Ние сме безсъдържателни християни,  обичаме да теоретизираме, да свеждаме Живия Бог до една идея, докато св. апостол Павел казва, че „вярата без дела е мъртва” и затова е нужно да я оделотворим. Ние можем да променим света, можем да постигнем много,  ако се предадем на Бога, и Го оставим да действа вместо нас. И в благотворителността, която извършваме, и в любовта, която Му принасяме, да не се усеща нашето присъствие, а напротив — Божието присъствие и нашето „отсъствие”. Защото много пъти благотворим, но в това се проявява нашето его; или пък имаме тревоги и притеснения за нашите близки, за децата ни. Доказателство, че не сме духовни, че не постъпваме по Бога, е тревожността, която ни обзема, това вътрешно стягане и безпокойство. Църквата ни казва: Нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да предадем — и себе си, и другите да възложим на Бога. И какво е нужно да направим? Да се опитаме да осъществим на дело това послание за присъствието, промисъла и любовта на Бога. За тази цел не трябва да имаме свои идеи, свои мисли, свои планове и сметки, а да имаме сърце, което гори за Бога. А на сърцето, което гори за Бога, не му е безразличен и всеки един човек, всеки един образ Божий.

Това е смисълът на нашия живот, това е нашето стремление — тази тайна на Църквата, тази слава на св. Евхаристия. В каква връзка споменаваме тук св. Евхаристия? Поради това, че ние тайнствено се храним от нея. На св. Литургия казваме: Светинята е за светите, и след това: Един Свят, един Господ, Иисус Христос. Погинали сме, но доколкото съзнателно търсим Христос, ставаме свети, защото Светият идва в нас, и тогава ние приемаме сила или по-скоро се възпълваме, а когато си изпълнен с нещо, ако не отдадеш малко от него, ще се пръснеш. И затова искаш да даваш. Но всъщност не ние даваме, а Христос дава Себе Си чрез нас. Това става не като правим проповеди — наивно е да смятаме обратното — а като сме кротки, снизходителни, като прощаваме на другите. Има семейства, в които съпрузите се ядат помежду си, и по-религиозният се опитва да проповядва, да насочи другия по правилния път, но това е ад и мъчение. А кое е Божието дело?  Без да проповядваш, да служиш на ближния, да търсиш начин да го утешиш. Това е много хубаво описано в Патерика.  Веднъж попитали авва Пимен: „Ако видя някой брат да се унася и да заспива по време на службата, какво да правя? Да отида ли да го събудя?”. А той отговорил: „Аз бих му поставил една възглавница под главата, за да отпочине.” Това е любовта, в която виждаме Христос. А ние си мислим, че трябва да събудим брата, за да не изгуби службата, за да не изгуби Бога. А всъщност ние губим и Бога, и ближния. Нужно е да утешаваме другите — във всекидневния живот, в семейството си постоянно сме изправени пред ситуации, които са изпитание за нашия егоизъм. Когато се освободим от помислите, ще придобием мир в Христос и ще искаме да даваме радост. Тогава животът ни ще стане рай.

Затова нека спрем с многословието и да осмислим живота си. А смисълът на живота ни е Христос. Да не проповядваме, да не развиваме теории, а да действаме, отдавайки своя личен труд. Това ще ни възроди, обнови и оживотвори. Колкото повече искаме да  прекарваме времето си без да се трудим, защото си мислим, че така ще ни е по-добре, толкова повече се умъртвяваме. А когато полагаме труд, когато  сърцето ни се труди — тоест, съучаства във всичко онова, което вършим, тогава ще почувстваме, че съществуваме, че живеем, че в живота ни се случват събития, че придобиваме покой. И няма да е нужно да говорим. Защото онзи, който говори много, прави това, за да запълни липсите в сърцето си.

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Източник: bogonosci

Моника Валериева прие исляма: Никога не съм вярвала в Исус Христос, богохулства плеймейткатаМоделът Моника Валериева разтърси социалните мрежи, след като призна пред своите фенове в Инстаграм,…Oct 4 2019vijti.com

Facebook Comments
Facebook Comments

Още интересни публикации

error: Content is protected !!