Чух интересен диалог в една книжарница. Две жени в началото на 50-те разглеждаха книгата „Как да доживеем до 100“ и се засмяха.
Едната казва на другата:
– Сега трябва да издават други книги: как в никакъв случай няма да доживеем до 100 години. При нашата медицина старостта не е нищо друго освен мъка.
– Да, старите хора не могат да живеят без пари. Хората вече са такива, че дори най-близките няма да ти дадат чаша вода…
И двете изглеждаха здрави, добре облечени, с прически, маникюрни, качествени обувки. Гледах ги и си мислех: защо свързват старостта със самота и забрава?
Животът случайно ме запрати да живея в Централна Азия, където често виждах 90-годишната съседка да седи начело на масата, заобиколена от петте си възрастни деца, 15 възрастни внуци и 30 малки правнуци.
За годишнината й се събра цялото семейство. Тези 30 правнуци танцуваха, а тя се смееше глухо през беззъбата си уста и пляскаше безразборно с ръце, едва чувайки музиката.
Е това не е ли щастие? Колкото и да й е било трудно.
Първо е трябвало да отгледа пет деца, да даде всичко от себе си. След това да помага с внуците. Устойчиво да издържа всички удари на съдбата, умножени по петнадесет. Сърцето да я боли за всички.
И чак тогава, около 80-те години, когато зъбите са й паднали, ушите й не могат да чуят и очите й не могат да видят, да седне на леглото, да се отпусне и да се усмихне: животът не е живян напразно – има на какво да се радвам.
Наистина ли съвременните жени, които водят активен живот и раждат по едно дете, за което няма гаранции, че ще живее някъде наблизо, нямат никакъв шанс за щастлива старост?
Френската актриса Бриджит Бардо веднъж разказала пред репортери за продължителната депресия, с която се е сблъскала в напреднала възраст.
Някъде далеч останали славата, популярността, вниманието на мъжете и красотата. Тя все още не можела да се примири с факта, че всичко това вече принадлежи на други, не можела да приеме възрастта си.
За какво да мечтае? Как да живее и за какво? На какво да се радва?
Тогава тя потърсила отговора на този въпрос: в живота на другите, вътре в себе си. Трябвало да намери нов смисъл.
И успя.
Бардо не потърси спасение в илюзии или в миналото. Напротив – тя реши да присъства в настоящето си точно такава, каквато е, без да се крие от времето. Разбра, че всяка бръчка е част от нейната свобода и че животът не свършва с края на младостта. Точно обратното, тогава започва истинското живеене, без чужди очаквания.
Вместо да съжалява за изгубеното момиче от екрана, тя просто прие жената, в която се е превърнала, и сподели:
„Всяка възраст може да бъде очарователна, ако живеете в нея.“
Тя спря да се състезава с времето. Не се опита да излъже природата с опъната кожа и изкуствени усмивки.
Остави суетата на заден план и намери покой в простите неща и в собствената си истина. Обу гумените ботуши и се посвети на животните. Намери смисъл не в това как изглежда, а в това какво прави. Остави косата си да побелее естествено и превърна старостта си в кауза.
И в това ново „аз“ Бардо откри една много по-зряла радост. Защото, както самата тя отбелязваше:
„Тъжно е да остаряваш, но е хубаво да узрееш“.
