Британско семейство: България трябваше да е райско място за нас, но се оказа грешка
Мечтата за спокоен живот в Балкана се превърна в кошмар за британците Кристин и Ерик Томпсън. След девет години в България двойката продава дома си и напуска страната завинаги.
Когато през 2016 г. британските емигранти Кристин и Ерик Томпсън се местят в България, мечтаят за спокоен живот сред красива природа и с ниски разходи.
Девет години по-късно обаче 70-годишният Ерик и съпругата му Кристин, на 58, споделят, че са отчаяни да си тръгнат – след като Кристин едва не загива два пъти заради лекарски грешки в български държавни болници.
Двойката е пуснала за продажба своя дом – уединена вила с четири спални, конюшни и земя в подножието на Стара планина, оценена на около 242 000 паунда (близо 550 000 лева).
След продажбата планират да се изнесат завинаги от страната и да се установят във Франция.
„Когато дойдохме в България, се почуствахме, сякаш сме на меден месец – всичко изглеждаше прекрасно, евтино и спокойно,“ споделя Кристин пред Daily Mail.
„Но после розовите очила падат. След няколко години започваш да виждаш реалността – закостенялост, корупция, бюрокрация и безразличие.“
Съпругът ѝ Ерик добавя:
„Да, животът е по-бавен и спокоен, времето е хубаво – над 35 градуса е през лятото. Но хората изглеждат угрижени и умърлушен. Бих казал, че приличат на една дъждовна неделя във Великобритания.
Цените на храните вече не са ниски – в някои случаи дори по-високи, отколкото във Франция или Германия. А обслужването е просто ужасно. Влизали сме в ресторант, поръчвали сме и след половин час без нищо да сме хапнали, просто сме си тръгвали, просто сме си тръгвали от лошото обслужване.“
Най-голямото разочарование за британците обаче е здравната система.
Кристин твърди, че два пъти е била на ръба на смъртта заради неправилно лечение.
Когато пристига в България през 2016 г., тя вече приема медикамент Cordaron за сърдечен ритъм – лекарство, което по указания трябва да се спре след шест месеца.
„Три години по-късно българските лекари все още настояваха да го вземам,“ казва тя.
Продължителната употреба обаче уврежда сърцето и щитовидната ѝ жлеза.
По-късно, през 2020 г., лекарите я прехвърлят на друг медикамент – Xulthophy за диабет тип 2.
„След няколко години организмът ми буквално започна да се изключва. Частен специалист едва ме стабилизира, но вече имам трайни последици – болки в ставите, възпаления на костите и слаба бъбречна функция.“
Кристин споделя, че след този опит е напълно загубила доверие в българските лекари:
„Два пъти едва не ме убиха. Трети път може и да не оцелея. Когато отказах да продължа грешното лечение, буквално ме изхвърлиха от болницата. Сега имам сърдечни белези и нарушени функции на щитовидната жлеза.“
Тя се лекува с хомеопатични средства, за да овладее последиците от медикаментите:
„Ако не бях започнала сама да се грижа за себе си, бъбреците ми вече щяха да са отказали.“
Ерик описва българското здравеопазване като „тотално остаряло“.
„Всичко е на хартия. Ако не носиш документи, никой не ти вярва. Консултантите не говорят помежду си, само четат бележки.“
По думите им, много други чужденци също имат подобни истории.
„Имаме приятел, който страда от кожно заболяване. Години наред му изписваха правилния крем, но после го смениха с по-евтин вариант, за да спестят пари – и човекът започна да изпитва силни болки,“ разказва Кристин.
Семейството напуска Обединеното кралство още през 2005 г., след като продава дома си в Донкастър.
Първоначално се местят в Турция, влюбени в страната след двуседмична ваканция.
След десетилетие решават да намерят постоянно място за себе си и своите коне – и избират България по съвет на приятели.
Сега обаче, девет години по-късно, домът им край Севлиево е обявен за продажба, а те подготвят преместването на своите два коня, две кучета и две котки към Франция.
„България трябваше да е рай, но се оказа грешка,“ казва Ерик.
„Ако можехме, още тогава щяхме да отидем във Франция, но пътуването, заедно с конете ни, щеше да е прекалено дълго.“
Кристин обобщава:
„Научихме много. Източният начин на мислене е различен. След тези девет години в България, още повече оценяваме стандартите, които има в Западна Европа – правила, кодекси и контрол. Нещо, което тук просто липсва.“
