Да имаш дете, но по документи да не си родител: Историята на Иван и Мирослав

Иван е учител по математика в Норвегия. Там заминава със семейството си през лятото на тази година. Завършва средното си и висшето си образование по икономика и математика във Великобритания. Макар че е приет да учи магистратура в Манчестър, се прибира от острова през 2013 година, за да преподава в Самоков чрез инициативата „Заедно в час“.

След това практикува и в София. През 2017 г. среща съпруга си – Мирослав. Сключват брак в Дания. От две години са родители на 3-годишната Йоана, но по документи неин единствен родител е Мирослав.

„Спомням си от малък как се криех и от нашите, и от приятели. Имах си някакви влечения. Виждах се с различни хора, скришно и потайно. Никой не знаеше в моето семейство или в обкръжението ми с приятели. Баща ми си беше доста по-патриархално настроен.

Аз заминах на 16 години да уча в Англия. И това беше една от причините, че не се чувствах в България така свободен да си казвам и да изразявам себе си. Иначе аз първо казах на майка ми, не знам дали имах 18 години.

Тя го прие доста окей, даже ми каза, че знае. Баща ми… Мисля, че майка ми всъщност му каза, защото аз говорих с майка ми, тя да говори с него, и той го прие малко по-драматично в началото. Искаше да ме праща на едни острови и да ми дава някакви хапчета и терапии и т.н. Но този период отмина и в момента няма нищо от това“, разказа Иван.

„Беше през 2017-та година. И се срещнахме с Мирослав в градинката Кристал. Преди това, разбира се, като повечето гей двойки се запознахме през приложение за запознанства. И така. От първия ден заживяхме заедно. Аз се натресох у тях.

Сключихме брак през 2019 година. Бяхме доста, доста малко хора в сравнение с типични български сватби. Играхме дунавско хоро в двора на кметството. Имаме доста епични снимки с шампанско в ръка, с една тонколона, от която се чува дунавско хоро.

И всъщност, първоначално, решението ни да сключим брак беше мотивирано от това, че ние всъщност искахме да имаме дете. Но знаехме, че в България няма как в български акт за раждане да сме включени и двамата като родители. И заради това тръгнахме да мислим за възможности за осиновяване от чужбина. И покрай това започнахме да си говорим, че е добре да сме сключили брак.

Беше супер цялото преживяване. Оказва се, че няма как, дори и с международно осиновяване, по никакъв начин да осиновим дете двамата и то да бъде вписано с двамата си родители в акта за раждане. Просто, защото идваме от държава, която не го признава това нещо. Така че, просто няма никакъв шанс.

Ние искахме да емигрираме, но тъй като в един момент стана ясно, че няма как и двамата да сме вписани като родители. Просто говорихме с Миро и решихме да си минем по стандартната процедура. Той е подаде документи за осиновяване в София.

И ние чакахме три години. Малко вече бяхме загубили надежда, защото около нас имаме доста приятели, които осиновяват и горе-долу, в рамките на година, година и половина, всички получават писмо за дете, докато ние си казахме, явно няма да стане при нас. И почнахме да мислим за имигриране още тогава.

И даже бяхме си набелязали страна, бяхме си подготвили документите, аз си бях намерил работа в Израел. Аз съм с еврейски произход, така че доста лесно ставаше там, от гледна точка на получаване на документи. Признава се брака ни също, който сме сключили. Обаче, ние трябваше да заминем лятото, и зимата преди лятото получихме писмото за нашето дете и си казахме, ще трябва да останем в България.

Когато осиновихме дъщеря ни, тя беше на седем месеца. В нашия случай, ние бяхме открити със социалните, но аз не фигурирам никъде в документите. Тоест, дори когато идваха на посещение във вкъщи, те знаеха за мен. Ние никога не сме го криели. И въпреки това, тук искам да отворя една скоба, нашата съседка в София, която ние си мислехме, че винаги ни подкрепя, тя разправя наляво и надясно в момента, че кой знае на кой сме хвърлили някой рушвет, за да можем двама мъже да осиновим дете“, допълни Иван в интервю за бТВ.

На въпрос какво е чувството да имаш дете, но на документи да не ти е дете, Иван отговори: „Ох, това ми е много болна тема и сега като ми задавате въпроса, веднага се разчувствам. Не знам. Аз няма как да го опиша това. За мен тя си ми е дете. Но дори тук, в Норвегия, сега ние се опитваме да минем през процедура, за да я осиновя и аз, но пак ни казват България не приема това нещо, така че трябва да изчакате и сега трябва да чакам 5 години да минат, аз да я гледам и след това ще ми правят оценка дали аз съм годен родител, и така нататък, което нямам думи как да го опиша. С времето ми става малко по-лесно, но в крайна сметка пак трудно ми е да говоря на тая тема, трудно ми е да намеря думите.

Нещо, ако стане с Миро или с мен, няма значение какво, но тя дори и тук, въпреки че ние сме регистрирани като семейство тук, т.е. навсякъде, нас ни знаят с Миро, че имаме сключен брак, че живеем заедно и така нататък, но пак достъпа до информация за нашата дъщеря има достъп до тази информация само Миро. Аз нямам достъп. Включено за личен лекар да ѝ се запазя час или да се попита въпрос.

Аз не искам да си го мисля постоянно, но ако нещо стане с Мирослав, аз по принцип нямам никакви права над Йоанна. Никакви. Първите хора, до които те ще се допитат, са родителите на Миро.

Ние сме в страхотни взаимоотношения с тях и така нататък. Аз съм сигурен, че дори да стане нещо, те няма да кажат, не, ти няма да имаш достъп вече до нея, но все пак, не съм аз човека, при който първо ще се обърнат.“

Иван обясни, че са живели като семейство в България 2,5 г., а момичето е посещавало страхотна ясла, учителите са знаели всичко и са ги приемали нормално.

„Единствените реакции, които съм чувал към себе си, бяха от една майка на две момичета. Тя ме беше обвинила в някакви неща, но това е единството, което ми се е случвало за толкова години. Никога не съм имал някакъв проблем с родители.

Аз не знам колко от хората, които казват, че двама мъже не могат да отглеждат дете, реално познават двама мъже, които отглеждат дете, за да казват дали могат или не могат.

Тук, когато сме ние, никой не го обсъжда дори. Даже тук обсъждах, аз съм класен на девети клас в училището и обсъждахме такива различни теми, по-провокативни, миналата седмица. Една от темите, която ни се падна е трябва ли сексуалното образование да бъде задължително или трябва да могат родителите да избират дали децата им да го учат.

Всички деца единодушно казаха, че трябва да е задължително сексуалното обучение. Това се случва в девети клас. Тая тема, ако се повдигне във България, само че съм я повдигнал тая тема, после ще ме разкъсат, защо изобщо говоря на тая тема с учениците.

Така че, не мога да си обясня. Тук, още от малки тези теми, имам ученик в шести клас, който идва с лакирани нокти, оранжево с блестящо. Никой, никакъв проблем не му прави, не му се подиграва никой.

Докато в България малко по-враждебна е средата, в която се израства, постоянно се съмняваш за нещо. Не мога да си го обясня.

За мен има толкова неща, които трябва да се променят в образованието, че имам чувство, че вече на никой не му се занимава с тези неща. Промени в Закона, сега религия в училище, забрана на телефоните, все някакви такива неща, които разделят обществото. И това за мен е с цел по-смислените разговори за промените в учебните програми, за квалификацията, по-смислената на учителите и т.н. тия неща да се променят. Просто няма някакво желание, защото тези разговори са трудни.

Как да кажеш, че учителите в България не могат да планират уроци. Те влизат, отварят учебника масово и искат това, че говоря, всички да ме слушат. Няма как да стане, това нещо трябва да се промени.

Обаче не виждам воля у министри и всякакви там управляващи хора, на синдикати и т.н. да искат това да се промени.

Нищо не може да ни върне в момента. В смисъл, ние се чувстваме супер. В смисъл, Йоанна върви по улиците, колата намаля, минава 3 метра покрай нея. Аз не съм чувал някой да бибитка, една катастрофа не съм видял. Всичко е толкова спокойно. В 15:30 ч. свършвам работа, имам време да взема дъщеря си от детска градина, да изляза. Всеки ден сме по час, час и половина обикаляме, живеем. До гора. Обикаляме из гората, напред-назад. По-скоро в момента искаме да видим дали Норвегия е нашето място, за да можем, ако не е нашето място, следващите 2-3 години да продължим да го търсим. Но в България. Имаме една каравана в България на морето, така че най-вероятно ще се върнем лятото.

Аз не исках да се примиря, но вече нямах сили да продължавам да се боря и затова реших, вече имайки семейство, да търся щастието някъде навън. Ако някой не е доволен от нещо, нека прави така, че това нещо се промени. Ако иска да остане в България, просто да не се примирява където и да е това“, обясни Иван.