Пред всяко кино в София имаше плакати с програмата за седмицата – сменяха я в Петък
През 70-те и 80-те ходехме неистово „на кино“.
Тогава телевизията имаше само една/евентуално две/ програми. Освен че беше само една, тя беше и тотално подчинена на социалистическия реализъм и естетическия вкус на другарите. Леко разнообразие се допускаше в новогодишните програми, които гледахме от начало до край и после обсъждахме със седмици. На Великден пък, за да не ходят хората на църква, даваха хубави западни филми.
Интернет и социални медии не съществуваха дори чисто теоретично. Четяхме доста сносна преводна литература, но главно гледахме филми.
Пред всяко кино в София имаше плакати с програмата за седмицата – сменяха я в Петък. Ако в съответния салон – да речем „Благоев“, „даваха“ нещо, което вече сме гледали и все още не ни се гледа пак – изчитахме цялата програма и взимахме решение къде отиваме – „Влайкова“, „Сердика“,“Млада Гвардия“, Лятно кино „Мир“,“Култура“,“Левски“, “Витоша”, “Иван Вазов”… Блокбъстърите гледахме задължително в „Сердика“, защото там имаше добро за времето си озвучаване. Кино “ Култура“ имаше два салона. В единия „даваха“ документални филми и беше окей да влезеш по средата, а след като свърши- да останеш и да догледаш началото, въртяха ги подред и пак отначало. Беше норма един филм да се гледа отново и отново, като дори се хвалехме кой го е гледал най-много пъти. Номерът беше, че за тези час и половина – два, се откъсвахме напълно от жалката социалистическа действителност и живеехме в самия филм. Особено ако филмът има ярко изградени характери и добри актьори- не просто гледаш, а се вживяваш до такава степен, че Ти СИ главният герой. Колко пъти съм карал Ламборджинито на Фонтана’ по улиците на Париж и съм бил влюбен в Натали Делон( “Особен Урок”), колко пъти съм прострелвал някой бандит, а той криейки се зад скалите, ми е викал „Ей, омбре, направи ми дупка в корема!“( “Омбре”- Пол Нюмън). Гледал съм “ Френската връзка“ поне пет пъти, “ Борасалино“ и “ Ужилването“ – безброй , Никога не можах да реша дали съм Ален Делон или Белмондо. Същата трудност – Пол Нюман или Робърт Редфорд? Дъстин Хофман или Джон Войт? Избори, избори. Казвам ви- ние живеехме от филм до филм.
Най-тъжното беше когато филмът свърши, излезеш от салона и тръгнеш в някаква посока като известно време се чувстваш като че ли си все още героя от филма, който наблюдава улицата, по която вървиш, с очите на чужденец. Но постепенно тази илюзия се стопява и когато стигаш до дома си -ти си пак самия себе си и живееш отново в тази сива, панелна, безперспективност… Но, все пак, доживяваш някак си до петък, когато „ще пуснат“ нов и непремнно великолепен филм.
Ясен Бочаров
Статията може да бъде полезна и на друг, затова ще се радваме да я
