В неизлъчвано досега интервю Кирил Маричков огласи най-голямото си притеснение
Кирил Маричков даде последното си интервю на 25 септември тази година за БНТ. То беше пред режисьора Николай Василев и е взето за документален филм.
Ето какво разказа Кирил Маричков пред режисьора Николай Василев през септември:
„Аз съм съвсем сигурен, че и в предишен живот съм бил музикант и ако има следващ живот, също ще бъда музикант“.
„Човекът е сътворен от бога, което може да бъде оприличено като някакъв грандиозен биологичен компютър, а душата просто е софтуер. Този компютър без софтуер не може да живее, той изповядва и прави нещата чрез този софтуер, който Господ го ъпгрейдва и самият компютър лека-попека се развива“.
Творецът
„Творчеството не съществува в теория на Дарвин. Творческият момент се пропуска, а той е извън нашите възможности да го разберем. Музиката е част от този творчески проект.
Аз мисля, че като много други неща, които не са разкрити във Вселената, е възможно музиката да съществува в своята цялост във Вселената и просто има хора късметлии, които имат някакви антенки и ловят части от тази съществуваща музика. Има и други, които не могат да я уловят“.
За създаването на песни
„Някои съм сънувал и съм ставал, скачал съм да ги изсвиря бързо на пианото, за да ги запиша на някаква касета, докато не съм забравил, защото някой път сънищата изчезват.
Наяве никога не съм сядал да измисля песен. Не, просто нещо ми хрумва в главата като мелодия и започвам направо. Така се е случило с много песни. После, разбира се, ги дооправям, ангажимент правя, но отнякъде като че ли ги улавям тези песни. Не мога да го обясня другояче“.
За рокендрола
„Рокендролът започна да побеждава класическата музика и пианото още в края на 50-те. Преди да излязат „Бийтълс“, чух първия албум на Елвис Пресли – 56-а или 57-а година. Направо ме потресе като чух парчетата вътре – страшно ми харесаха.
В това време в кино „Левски“ прожектираха някакъв филм, от който никой не се интересуваше, но в „Преглед“-а показваха как Бил Хейли свири „Rock Around The Clock“ и как всичко в салона скача върху столовете. Дадоха го замалко и после показаха края – столовете изпочупени.
Това служеше за коментар: „Ето каква пошла музика се свири на Запад – рокендрол се казва, ето какво става – изпотрошени са столовете“, а пък народът се тълпи да гледа това нещо“.
„Такава група в България никога няма да има“
„Името „Щурците“ го измислиха майката на Пепи Цанков и моята майка. Седнали и казали – това е много хубаво, в българския фолклор щурецът е символ на свободния музикант. С тези аргументи ние го приехме.
Отидохме в „Концертна дирекция“ вече с име, готови с репертоар, бяхме направили и български парчета, не само английски. Така наивно, без да знаем, че там ще бъдем порязани тотално за английския, на един човек, който беше от шефовете там, му казахме, че ние сме една млада трупа – „Щурците“ ни е името.
Той дори не ни изчака да продължим почна да тропа по масата. Там имаше един пепелник, пълен с фасове и като тропаше по масата, фасовете падаха от пепелника и казваше: „Такава група в България никога няма да има!
Прилича на ония там, ливърпулските рошльовци, бийтълсите“. Тогава неправилно превеждаха „Бийтълс“ като бръмбари, а това име е измислено от Джон Ленън и е игра на думи- beetle е бръмбар, ама beatle също значи и удрящ – от бийт, от удар“.
Полетът на Щуреца
„Аз малко си падам фаталист и не знам защо си мисля, че като обявихме този концерт, няколко дни след това се пребих на улица „Оборище“, заради което лежах в болница, правиха операция и какво ли не още. Имаше опасност да остана в количка и да не мога да ходя.
Този път сериозно се замислих, че вероятно трябва вече да приключвам с концертната дейност, още повече, че годините си казаха думата.
Но ето, че пак започнах и то – както трябва. Докторът ми каза, че дори китарата е много тежка и вече не трябва да нося нищо тежко. После обаче добави – „е, вие с „Фондацията“ нали свирите седнали и като си седнал, не натоварваш толкова гръбнака – така може, ама си слагай и колан“.
Все пак ставам де, към края на концерта, но през останалото време седя на високо столче, като останалите от „Фондацията“.
„Всеки е правил компромиси в това общество, в което живяхме. Няма начин. Въпросът е, че аз имах един принцип, който си остана верен за мен цял живот и досега, и то е, че не е важно как да захапеш кокала, много по-важно е как да не го захапеш“.
