Мис България 1967 г. Бранимира Антонова: Владо Зомбори е гениален!
Титлата ми за красота нямаше никаква стойност едно време
КОЯ Е ТЯ
Бранимира Антонова е актриса и първата и единствена Мис България през комунистическия режим. Родена е на 22 ноември 1952 г. в София. Завършва Държавното хореографско училище с класически профил, а след това следва право в Софийския университет. На ранна възраст се снима в много филми, сред които „Етюд“, „Лятото, което си отиде“ и „Процесът“.
– Г-жо Антонова, как се чувствате? С какво се занимавате в момента?
– Отдадена съм изцяло на близките си хора, на приятелите и на това да си помагаме взаимно. Искам да съм жива и здрава, за да мога още дълги години да съм така полезна и да имаме повече приятни мигове заедно. Винаги съм казвала, че има две много важни неща, които трябва да направим – да знаем кога да спрем, особено ние – хората на изкуството, и да дадем път на младите. Да им помагаме с широко сърце. Ненавиждам алчността във всичките й форми и варианти.
– Казвате, че трябва да дадем път на младите. Какво смятате за днешното поколение?
– България е изключително богата на млади, умни, талантливи и красиви деца. Трябва наистина да им се обърне много голямо внимание. Ако влезете например в Софийския университет, ще видите, че гъмжи от щастливи и устремени напред студенти. Има много талантливи младежи и те работят и учат. Тук не говорим за разни хора, които просто ще станат известни.
В театрите в София също е пълно с актьори, които просто ще те отвеят със заложбите си. За пример мога да дам Владо Зомбори, който много нашумя в момента и много други, разбира се. Това са актьори с големи певчески възможности и изкуството им преминава всякакви граници – гениално е! Бъдещето е в младите. И на тях трябва да се обърне внимание, а не на тази новинарска практика да се показват зловещи новини. Някога това беше забранено.
Катастрофа с Кирил Петков – мъж загина, жена с опасност за живота
– Вие сте еквивалент на жена с естествена красота. Какво смятате за днешните модели и миски?
– Нямам компетентно мнение по въпроса с моделите в страната, защото това не е в моята сфера, а и не ме интересува, но със сигурност харесвам и не подценявам младите момичета в страната ни. Университетите и училищата са пълни с такива примери. Не знам защо непрекъснато трябва да гледаме две-три физиономии с джуки и оперирани лица. Не мисля, че е нужно изобщо да ги коментираме, защото те искат точно това от нас.
Моето участие в „Мис България“ беше съвсем случайно и тогава т.нар. „миски“ нямаха нищо общо с моделите. Не знам кога нещата в България се объркаха. Клаудия Шифър и Наоми Кембъл например не са носителки на приза „Мис“, а са модели, и то най-големите в света. Трябва да се разграничават двете понятия. Изискванията за външност в миналото бяха различни от тези сега.
– Какво означаваше да си Мис България по ваше време?
– Нищо. В България тази титла нямаше никаква стойност. Тогава конкурсите у нас се правеха по плажовете и за вечеринките. Аз спечелих „Мис България 1967 г.“ . През август 1968 г. бях избрана за победител и в един много голям световен фестивал, в който избираха миски от миналогодишните фестивали в столиците на различните държави. Събитието беше предназначено за студентки, но аз отидох, за да спася положението. Тогава нямах 16 години.
За мен тези титли не значеха нищо. Бяха като един рожден ден, след който ставаш и започваш да учиш, да работиш и да си вършиш задълженията. Приемах го като някакъв вид веселие.
В момента българските модели са станали много сериозни бизнес дами. „Мис България“ е вече в техните ръце и го пречупват през тяхната призма. Избират се момичета, които хем да имат хубава визия, хем да носят титлата, хем след това да започнат да се снимат в различни списания, реклами и т.н и да развиват кариера на модел. Харесва ми, че в конкурсите вече се гледа не само красотата, а и интелектът на момичетата.
– А как се провеждаха конкурсите преди?
– По време на Световния младежки фестивал през 1968 г. нямаше разговор с публиката или жури. Всички в цялата зала „Универсиада“, които бяха чуждестранни студенти, гласуваха в един ден. На влизане се раздаваха картони, на които трябваше да се напише отзад номерът на момичето, което ще подкрепят. Бяхме инкогнито, без имена и държави и никой не знаеше коя девойка от коя националност е. Аз бях единствена от България. Минаваха момичета с кошници, които събираха картончетата после.
– На много крехка възраст се занимавате и с актьорска дейност. Как ви се отразяваше славата по онова време?
– Бях още дете и не исках да кажа на никого. Даже наскоро един мой съученик – голям балетмайстор, ми каза: „Бранимира, защо си крила от нас? Аз разбрах много късно какви неща си правила, когато си била в училище. Как успя да си мълчиш?“. Не смятах дейността ми за нещо много важно, което трябва да споделям с другите.
– Как продължи да се развива животът ви след това?
– Завърших Държавното хореографско училище с класически профил. Аз съм дипломирана класическа балерина. Още преди да кандидатствам във ВИТИЗ, бях участвала в много филми и имах приз и звание „актриса“ по чл. 9 за изключителен талант и свършена работа. И тогава не беше нужно да завършвам института с кино и театър, защото вече имах нужната квалификация. Поради тази причина кандидатствах право, което също обожавам. Работила съм и като юрист, и като педагог заради балетната ми квалификация.
– С какво си спомняте времето, в което сте били педагог?
– Заедно с други мои колеги създадохме училище за фигурно пързаляне, хокей и ски. Бяхме голям екип от педагози към 55-о училище и вложихме много труд, за да изградим всичко от нулата. Имаше 5 различни дисциплини, ние обединихме децата и направихме истински класове. През 90-те години кандидатствахме на една от световните олимпиади. Искахме София да бъде домакин, но не успяхме да се класираме. И така училището лека-полека западна и остана да съществува само под формата на различни школи.
– Занимавали сте се с много различни дейности. Коя от тях е най-голямата ви страст?
– Свиренето на пиано. В балетното училище се учеше задължително. Свиря на воля, когато си пожелая, но не и на сцена. Нямах желание да стана пианистка, а можех.
