Дъщерята на чистача отива в банката за наследство, а служителят се смее, докато не отваря сейфа
Ан обичаше и се грижеше за приятелката на майка си с цялото си сърце, дори когато собственият син на жената не се притесняваше. Когато по-възрастната жена умира, Ан посещава изненадващо – и шокиращо – сина ѝ в офиса му.
Нина и Виола бяха две възрастни жени, които искаха да се срещнат преди години. “Щяхме да бъдем най-добри приятелки!” Нина каза, като протегна уморената си ръка към Виола.
Вместо това те се бяха срещнали в последните месеци от живота си, приковани една до друга на легло в отделението за палиативни грижи в болницата, чакайки грациозно да дойде тяхното време.
Двете жени са водили живот, който не се е различавал много една от друга. И двете се бяха омъжили рано, бяха загубили рано партньорите си и бяха пожертвали големите и малките удоволствия и тръпки на младостта, за да отгледат децата си. Нина имаше един син, Ричард, а Виола – една дъщеря, Ан.
“Мисля, че ще умра, без да видя сина си, Виола” – плачеше тихо Нина.
Ричард беше управител на семейния бизнес за милиони долари, който родителите му бяха изградили. Само веднъж беше посетил майка си в болницата, за да я подтикне да напише завещание и да се откаже от имота.
Нина бе отказала и Ричард бе излязъл от болницата, мърморейки: “Да видим дали някога ще се върна сега!”
Всъщност той никога не се върна.
“Майка ти не беше ли чистачка или нещо подобно? Какво ти е оставила? Замък?”
През последните няколко седмици от живота си Нина имаше само двама души в живота си, които да нарече свои: приятелката си Виола и дъщеря си Ан. Говоренето и чувството за хумор на Виола притъпяваха болката на Нина, но присъствието на Ан беше това, което озаряваше деня ѝ.
Ан работеше в цветарския магазин зад ъгъла, а понякога поемаше старата работа на майка си през уикенда – да мие подовете на бутика в търговския център.
За разлика от Ричард, Ан посещаваше майка си всеки ден. И беше създала доста специална приятелска връзка с Нина.
“Не ме наричайте леля Нина. Ти, само ти, можеш да ме наричаш Нина!” – беше казала тя на Ан.
Когато Ан гостуваше, тя често носеше цветя от магазина. Едно за майка ѝ, но винаги две за Нина.
И нямаше нещо, за което Ан да не помогне на Нина. Младата жена разресваше косата ѝ, извеждаше я на слънчева светлина и дори почистваше след нея.
“Ти си моята втора майка, Нина!” Ан щеше да каже и да целуне бръчките по челото на жената.
Ан се чувствала благословена да бъде около двете жени и от техните истории научила някои от най-ценните уроци по сила и благодат.
И когато един ден й се обадиха от болницата, тя побърза да научи, че майка й е починала само преди няколко минути. Ан държеше слабите ръце на Нина и плачеше като дете. “Аз нямам никого. Нямам нищо!” – плачеше тя.
Дори в дълбочината на тази скръб Ан не забравяше да нахрани Нина с вечеря, да нанесе жасминово масло върху косата ѝ за спокоен сън и да ѝ даде лекарства, преди да си тръгне за през нощта.
На следващата сутрин тя научила, че Нина също е издъхнала в съня си.
След два дни на шок Ан се срина, докато полагаше свеж букет цветя на гробовете на двете си любими жени на света. Тя не можеше да се насили да напусне гробището.
На няколко крачки от нея Ричард стоеше нетърпеливо до гроба на майка си, поглеждаше часовника си и се обаждаше на шофьора си на всяка втора минута.
“Чудя се какво ли ще спечели дъщерята на онази друга жена, като си изплаче очите по този начин”, помисли си той и погледна Ан. “Тя говори с тревата и слага цветя, сякаш това означава нещо!” Ричард поклати глава и се обърна да си тръгне.
Не очакваше да види Ан в кабинета си няколко дни по-късно.
“Ти?” “Какво правиш тук?” – попита мъжът Ан със снизходителен тон.
“Дойдох тук, за да си поискам наследството”, каза Ан студено.
“Вашето КАКВО?” Ричард се засмя и поглади брадичката си. “Майка ти не беше ли чистачка или нещо подобно? Какво ти е оставила? Замък?”
Ан се обърна студено към мъжа и каза: “О, нека поясня. Дойдох тук, за да поискам наследството, което ТВОЯТА майка ми остави.”
Ричард сякаш спря за секунда в шок, преди да избухне в подигравателен смях.
“Да, точно така. Онази старица отказа да предаде богатството си на собствения си син и просто така се случи, че го даде на дъщерята на някаква жена, с която делеше една болнична стая! Добра шега!”
Ан спокойно отвори папката, която носеше, и показа на Ричард един документ. Тя изчака и наблюдаваше как егото на мъжа се изчерпва до шок и гняв.
“Не мога да повярвам, че е направила това… тази луда жена!” Ричард изкрещя, забравяйки, че служителите в офиса му го наблюдават.
“Не казвай и една унизителна дума за моите Нинс! Никога не сте познавали нейната стойност, така че не заслужавате нейната доброта. Ти може и да не си се интересувал от нея, но аз се интересувах” – изригна Ан към мъжа.
“Добре изиграно!” Ричард бавно плясна саркастично. “Значи даваш няколко разтривки на краката и получаваш цял живот лесни пари…”
“Не съм тук, за да прибера богатството, което тя ми остави. Но ще работя колкото мога по-усърдно, за да намеря заслужаваща кауза, в която да вложа цялото това богатство. А сега, ако просто си свършите работата, покажете ми сейфа и се отдръпнете, моля. Бих искал да се уверя, че всичко това наистина е в безопасност от всички алчни очи”.
Онемял, Ричард изпълни инструкциите на Ан и отвори сейфа, който беше определен за майка му. Очите му заблестяха от шок и срам, когато видя какво има вътре. Наистина имаше антикварна кутия, пълна с бижута, до няколко грижливо подредени пачки с пари.
Ричард не можеше да погледне Ан в очите никога повече. В този момент той съжаляваше само за парите, които беше изгубил. Но му предстояха години, за да осъзнае истинската загуба на една грижовна майка, която бе пренебрегвал през целия си живот.
