Когато имахме черно-бял телевизор и програмите бяха само две
Изпитвам носталгия по времето на социализма, когато преминаха детството и младостта ми. Живеехме скромно, но бяхме по-щастливи. Телевизорът ни беше малък, черно-бял, картината – лоша, програмите две.
Грамофонът бе „Юность“, звукът заглъхваше. Удряш един юмрук на колоната и се оправя. Закуската беше мляко с надробен хляб. Дървената маса беше застлана със стара мушама. Босите ни крака настъпваха тръни и тревички на село. Седяхме пред къщите и люпехме слънчогледови семки. Ритахме една-единствена стара топка.
Футбол до откат на селския стадион. После търкахме краката с керемида на чешмата, та да се махне чернилката. Играехме футбол боси, защото всички имахме по един чифт обувки и ако сме с тях на терена, щяхме да ги съсипем. А пенсията на баба ще дойде късно.
Доихме животни, пасяхме ги в помощ на старите. Сега те се молят за пенсии, а внуци пращат пари от Европа. Сега опашките в хипермаркета са орис, тогава овчето мляко бе сила. Кръвта от носа бе орден за храброст, сега – някакво заболяване. Юмруците бяха винаги свити. Сега дланите са отворени за подаяния.
Иван Костадинов
