Зимен етюд: Колата поднесе и за секунди се озовах в канавката, сама и на 150 км от София
Колата поднесе на заснежения път и за секунди се озовах в канавката, а предницата забита в една пряспа. Нищо кой знае какво, но все пак сама жена, на 150 километра от София, на междуселски път, в 9 часа вечерта.
Седя си в канавката, от двете ми страни гъста гора, от двайсет минути не е минала никаква кола (и най-вероятно до сутринта няма да мине), и се чудя какво да правя. Да звънна на мъжа ми? Той в момента е в чужбина, само излишно ще го тревожа… Голямо момиче съм, ще се оправя сама.
Ще звънна на най-добрия ни семеен приятел, той е уверен, силен, надежден, колко пъти сме пили вино до сутринта и сме разговаряли с цитати на велики поети. Звъня. Описвам ситуацията. Приятелят отговаря с дълбокия си и красив мъжки глас, спокойно, но с една особена философска загриженост:
— Много си далеч. Сега ще видя какво мога да направя. Може да намеря някоя пътна помощ, която е наблизо и ще я изпратя да ти помогне. Ще ти пратя SMS.
Обаждам се на един друг наш стар приятел. Колко сме изпили и изяли заедно, колко нощи сме прекарали в приятелски разговори за книги, филми и изкуство:
— Ааа, ама аз съм пил, не мога да карам — отговаря ми той. — Но ти внимавай, нощ е, всичко може да се случи, най-добре звънни в полицията! Ако има нещо — звънкай!
Приблизително така ми отговориха още няколко отдавнашни любители на Кант, поклонници на Гьоте и други професионални интелигенти…
Отворих втора кутия цигари, започна да се спуска мъгла и отново заваля сняг. Никой не ми се обади, нито ми изпрати SMS. Стана ми студено и тъжно. Да не се обадя на мъжа ми ме спираше само това, че като чуя гласа му, непременно ще се разплача и това само ще го нарани безкрайно.
Ровейки в телефона стигнах до един списък на имена на хора, които мъжът ми бе добавил в телефона ми. Беше озаглавил списъка “За всеки случай”. Там бяха телефоните на Пепи от фитнеса, Сашо шофьора, Жоро полицая, Васко жокера и дори един Ники лъжеца. Реших, че “За всеки случай” вече е дошъл, няма какво повече да губя и започнах да им звъня на всички поред.
Първи дойде с джипа си Ники лъжеца, оказа се, че живее най-близко. Сашо шофьора дойде след него и каза, че е уговорил снегорин от негов приятел. Жоро полицая беше уговорил трактор от едно близко село. Пепи от фитнеса се появи с приятелката си, медицинска сестра, която евентуално да ми помогне, ако нещо съм пострадала. Стефан пиколото доведе четирима свои приятели, да избутат колата на ръце от канавката. Дойдоха всички от списъка. Говореха високо и се шегуваха грубо помежду си, по мъжки, беше оживено и весело.
Изведнъж ми стана светло и топло, чувствах се сред близки хора. Забраниха ми да се обадя на мъжа ми и да го тревожа. На думите ми, че ще им платя разходите, които са направили, ме изгледаха ядосано. Някой ми подаде да отпия от бутилка с някаква силна ракия, сложиха ме на задната седалка на колата ми, завиха ме с едно яке и ме откараха вкъщи…
Надяваме се тази зимна история с хепиенд, чиито автор и достоверност трудно могат да се установят, да ви стопли в днешния проблемен ден. И за да не попадате в ситуации като тази и да подлагате на проверка дългогодишни приятелства и контакти — стойте си вкъщи 😉 Особено ако нямате списък „За всеки случай“.
